— Да — продума Християн. — Спомням си.
— О — възкликна Гретхен, — сигурно и на теб е говорил нещо подобно.
— Да.
— Разбира се — продължи намръщено Гретхен, — аз му отговорих по най-тактичен начин. Цяла вечер съчинявах писмото. Обясних му, че тук навярно ще му бъде неудобно, че ще има по-добри условия в някоя армейска болница — поне докато пооправят лицето му, макар че, да говорим откровено, в случая едва ли можеше да се направи нещо, защото това изобщо не беше лице… Не, такива снимки наистина не бива да се пращат. Впрочем писмото ми беше крайно тактично.
— Пазиш ли снимката? — неочаквано попита Християн.
— Да, пазя я. Само не разбирам — рече Гретхен, като стана и отиде до масата при отсрещната стена — как може човек да иска да види такова нещо. — Тя порови нервно из две чекмеджета и накрая измъкна една малка снимка. Погледна я бегло и му я подаде. — Ето я. Мисля, че в днешни дни и без това има достатъчно страхотии…
Християн разгледа фотографията.
От сплесканата безформена плът над тясната яка на куртката гледаше студено и властно едно светло изкривено око.
— Мога ли да я взема? — попита Християн.
— Напоследък всички вие ставате все по-странни и по-странни — почти изпищя Гретхен. — Понякога си мисля, че просто трябва да ви затворят под ключ, да, да.
— Мога ли да я взема? — повтори Християн, загледан в снимката.
— Защо не? — вдигна рамене Гретхен. — И без това не ми е нужна.
— Аз бях особено привързан към него — обясни Християн. — И му дължа много неща. Той ми помогна да опозная живота повече от всеки друг. Съпругът ви беше великан, истински великан.
— Не мисли — побърза да каже Гретхен, — че не съм била привързана към него. Напротив. Дори го обичах. Но предпочитам да го помня така… — Тя взе от масата поставената в сребърна рамка фотография на Харденбург, хубав и строг с офицерската си фуражка, и я докосна нежно. — Тук се е снимал през първия месец на нашата женитба и мисля, че самият той би желал да го запомня именно такъв.
Във вратата щракна ключ. Гретхен трепна нервно и пристегна отново шнура на пеньоара си.
— Боя се — припряно рече тя, — че ще трябва да си вървиш. Сега съм заета и…
В стаята влезе едра, масивна жена в черно палто. Имаше пепелява коса, гладко вчесана назад, и малки студени очи зад очилата в стоманени рамки. Тя погледна бегло към Християн.
— Добър вечер, Гретхен — поздрави непознатата. — Не си ли още облечена? Нали знаеш, че ще ходим на вечеря.
— Имам гост, — обясни Гретхен. — Подофицер от ротата на мъжа ми.
— Така ли? — студено издума жената. После се обърна намръщено към Християн.
— Подофицер… подофицер… — започна колебливо Гретхен. — Страшно съжалявам, но не си спомням фамилията ви.
„С удоволствие бих я удушил — помисли си Християн, без да снема очи от повехналата жена, и стана, със снимката в ръка.“
— Дистл — рече той рязко. — Християн Дистл.
— Подофицер Дистл, мадмоазел Жиге.
Християн кимна. Жената отговори на поздрава му само като сведе за миг очи.
— Мадмоазел Жиге дойде от Париж — обясни нервно Гретхен. Работи в нашето министерство. Засега живее при мене, защото не е намерила още квартира. Тя е много важна личност, нали така мила? — завърши, кискайки се Гретхен.
Жената не й обърна внимание и се залови да сваля ръкавиците си от своите силни правилни ръце.
— Прощавайте — рече тя, — трябва да се изкъпя. Има ли гореща вода?
— Само хладка — отвърна Гретхен.
— Добре. — Едрата тежка жена влезе в спалнята.
— Много е умна — каза Гретхен, без да погледне Християн. — Можеш да си представиш как я търсят в министерството за съвети.
Християн взе фуражката си.
— Трябва вече да си вървя — рече той. — Благодаря за снимката. Довиждане.
— Довиждане — отвърна Гретхен и подръпна нервно яката на пеньоара си. — Просто хлопни вратата, ключалката е автоматична.
Глава двадесет и пета
— Постоянно ми се явяват видения — говореше Беер, докато газеха бавно в пясъка по брега към мястото, дето бяха оставили обущата си. Вълните, които идеха от далечна Америка, преливаха на меки талази и издаваха лек шум в притихналия въздух. — Виждам Германия такава, каквато ще бъде след една година. — Той млъкна и запали цигара. Здравите му работнически ръце изглеждаха просто огромни в сравнение с крехката цигара. — Развалини! Навсякъде развалини… Дванадесетгодишни деца с гранати в ръце, които търсят да откраднат кило брашно. По улиците не се срещат никакви млади хора, а само инвалиди с патерици, защото всички други са из пленнически лагери в Русия, Франция и Англия. Стари жени, облечени в дрехи от чували, се влачат из градовете, докато внезапно паднат и умрат от изтощение. Никакви фабрики, защото всички са сринати до основи. Никакво правителство, навсякъде действат само военновременни закони, наложени от руснаци и американци. Никакви училища, никакви жилищни сгради, никакво бъдеще…