Известно време двамата вървяха мълчаливо. Пясъкът, който влизаше между пръстите на краката му, напомняше на Християн детските му дни, когато тичаше лятно време босоног по брега и този спомен, заедно с чудесния радостен ден и хубавите дюни, по които се движеха сега, просто не му позволяваха да изпадне в мрачното настроение на Беер.
— Слушах ги по радиото в Берлин — продължи Беер, — хвалят се, предизвикват американците да направят десант, намекват за някакви тайни оръжия, предричат, че в най-близки дни руснаците ще се сбият с англичани и американци — слушах всички брътвежи и ми се щеше да си ударя главата в стената и да ревна с глас. И знаеш ли защо ми се доплака? Не защото лъжат, а защото лъжите им са толкова жалки, толкова безсрамни, толкова нагли. Именно нагли. Седят си господата там, в тила, и брътвят каквото им хрумне, защото ни презират, презират всички немци, всички берлинчани. Те знаят, че сме глупаци, че вярваме всичко, което благоволят да ни кажат, знаят, че винаги сме готови да умрем за всяка глупост, която успеят да скалъпят през петнайсетината минути между обеда си и първата следобедна чашка алкохол!
— Слушай — продължи Беер, — моят баща се е сражавал четири години в миналата война. В Полша, Русия, Италия и Франция. Три пъти е бил раняван и почина в двайсет и шеста година вследствие отравяне с газ, с който се нагълтал през осемнайсета година в Арагонската гора. Боже мой, ние сме толкова наивни, че позволяваме дори да ни заставят да водим постоянно едни и същи битки, както в кината въртят все един и същ филм! Все същите песни, същите униформи, същите неприятели, същите поражения! Само гробовете са нови. Но сега и краят ще бъде различен. Може би германците няма никога да научат нещо ново, обаче тоя път другите народи сигурно ще научат. Сега всичко ще бъде по-друго и поражението много по-тежко. Миналия път беше една приятна, простичка война, в европейски стил. Всеки можеше да я проумее, всеки можеше да я прости, защото такива войни са се водили от хиляди години. Последната война се води в рамките на една и съща култура — група цивилизовани християни джентълмени срещу друга група цивилизовани християни джентълмени и всички спазваха едни общи познати правила. Когато миналата война свършила, баща ми се върнал с полка си в Берлин и през целия път момичетата ги обсипвали с цветя. Той свалил униформата си, поел отново своята адвокатска кантора и започнал да защищава дела пред гражданския съд, сякаш нищо особено не се било случило. Тоя път обаче никой няма да ни обсипва с цветя, дори ако някои от нас оцелеят и се върнат в Берлин.
— Тоя път — говореше Беер — войната съвсем не е проста и разбираема за всички, нито пък е в рамките на една и съща култура. Тоя път животинското царство се е нахвърлило върху домовете на хората. Не знам какво си видял в Африка и Италия, но аз зная какво видях в Русия и Полша. Ние изкопахме гробница хиляди мили дълга и широка. Мъже, жени, деца, поляци, руснаци, евреи — не правехме никаква разлика. В нашите действия нямаше нищо човешко. Така действа само невестулка, влязла в кокошарник. Страхувахме се, сякаш че ако оставим на изток някого жив, един ден той ще свидетелства срещу нас, за да ни осъдят. А сега — продължи Беер с ниския си равен глас, — сега, след като извършихме всичко това, правим последната грешка. Ние губим войната. Хората притискат бавно в ъгъла звяра и му готвят последното наказание. Какво мислиш ще се случи с нас сега? Вярвай, понякога нощем благодаря богу, че жена ми и двете ми деца загинаха и няма да видят какво ще стане в Германия, когато войната се свърши. Понякога — добави Беер, загледан в повърхността на водата — наблюдавам морето и си казвам: „Скочи в него. Опитай се да плуваш. Доплувай до Англия, доплувай до Америка, преплувай пет хиляди мили, само за да се махнеш оттука.“
Те бяха стигнали до мястото, дето лежаха тежките им черни обуща, и втренчиха замислено очи в тях, сякаш тия груби, подковани с кабари обуща представляваха символ на свободната им трагедия.
— Само че не мога да преплувам до Америка — подхвана отново Беер. — Нито до Англия. Трябва да остана тука. Аз съм германец и каквото се случи с Германия, ще се случи и с мен — ето защо говоря така с тебе. Ти разбираш, че ако споменеш някому за разговора ни, още същата нощ ще ме грабнат и ще ме разстрелят.
— Никому няма да кажа — успокои го Християн.
— Аз те наблюдавам вече цял месец — рече Беер, — наблюдавах те и те претеглих. Ако съм сгрешил, ако ти не си човекът, за когото те мисля, това ще ми струва живота. Щеше ми се да те изследвам още малко, но не ни остава много време…