Беер неочаквано седна и започна да обува чорапите си с бавни методични движения, като оправяше грижливо гънките им и чистеше залепналия по тях пясък.
Християн стоеше загледан към морето. Чувстваше се уморен и объркан, обхванат от глухо, но дълбоко озлобление срещу приятеля си. „Какъв избор може да има човек в тия дни! — с негодувание помисли той. — Избор между една смърт и друга, между въжето и куршума, между отровата и камата. Ако бях силен и здрав, ако бях имал възможност да си почина добре, ако не бях раняван и не се бях разболявал, тогава може би щях да преценя тоя въпрос спокойно и разумно, може би щях да намеря правилния отговор и правилното оръжие…“
— Обувай се — подкани го Беер. — Време е да се връщаме. Не е нужно да ми отговориш сега. Помисли си.
„Да си помисля! — Християн се усмихна криво. — Както болният мисли за рака в стомаха си, осъденият за смъртната си присъда и войникът за куршума, който след малко ще го повали!“
— Помни — Беер го погледна сериозно от земята, с едната обувка в ръка, — че ако загатнеш някому за разговора ни, една прекрасна сутрин ще те намерят с нож, забит в гърба. Независимо от това какво ще се случи с мен. Ти ми харесваш много — говоря ти честно, — но бях длъжен да взема предохранителни мерки и уведомих другарите си, че ще приказвам с теб.
Християн погледна внимателно това спокойно, здраво и безхитростно лице — лице на човек, който преди войната би дошъл да ти поправи радиото, или лице на полицай, който помага на две дечица да прекосят улицата на път към училището.
— Казах ти вече да не се страхуваш от мене — дрезгаво отвърна Християн. — И няма какво да мисля. Мога още сега да ти кажа, че ще…
В същия миг се разнесе познат звук и Християн се хвърли автоматично на земята. Куршумите засвириха около него, забивайки се с глух кратък шум в пясъка и той почувства, че един от тях раздра ръката му; изпита особено странно усещане, но не го заболя. След момент вдигна глава. На петдесет стъпки над него се носеше леко потръпвайки във въздуха един спитфайър, ревнал отново с моторите си след продължително пикиране от висините; полегатите слънчеви лъчи придаваха светлосребрист блясък на опашката и правеха още по-ярки цветовете на кръглите отличителни знаци върху крилете. Самолетът набра височина над морето и след минутка се превърна в малка изящна играчка, не по-голяма от чайка; летеше право към слънцето, обагрен от зелено-пурпурните краски на този чудно ясен пролетен ден, летеше нагоре, за да се присъедини към един събрат, който в момента кръжеше широко, проблясвайки над океана.
Християн погледна към Беер. Той беше седнал и наблюдаваше замислено скръстените си на корема ръце. Между пръстите му се процеждаше кръв. За момент вдигна ръце и кръвта бликна на неравни пулсиращи струи. После ги скръсти отново, сякаш доволен от направения опит.
След минута той погледна към Християн. По-късно, спомняйки си тая случка, Християн беше готов да се закълне, че приятелят му се е усмихвал.
— Страшно боли — продума Беер със спокойния си равномерен глас. — Можеш ли да ме заведеш при лекар?
— Пикираха — рече глупаво Християн, като се взираше в двете проблясващи точки, които вече изчезваха на небосклона. — Дяволи проклети, не устояха на изкушението да изстрелят последните си патрони, преди да се върнат в базата!
Беер се опита да стане. Надигна се на коляно, но не можа да се задържи и се отпусна отново на пясъка със същото замислено и унесено изражение.
— Не съм в състояние да ходя — продума той. — Би ли могъл да ме носиш?
Християн се приближи и се опита да го вдигне. Усети обаче, че не може да движи дясната си ръка. Погледна я изненадан и се сети, че и той е ранен. Ръкавът му беше окървавен, а самата ръка изтръпнала, но кръвта, изглежда, беше спряна от подплатата на куртката. Не, не можеше да носи Беер само с една ръка. Успя да го повдигне, но се задъха и остана неподвижен, хванал приятеля си под мишница. От гърлото на Беер излизаха странни звуци, сякаш нещо хъркаше и свиреше в гърдите му.
— Не мога — рече Християн.
— Остави ме на земята — помоли Беер. — За бога, остави ме.
Християн отпусна с безкрайна предпазливост ранения на пясъка. Беер остана така, седнал, като протегна крака и сложи отново ръце върху раната си, от устата му продължаваха да излизат същите клокочещи звуци, сякаш в корема му работеше някакво бутало.
— Ще отида за помощ — рече Християн. — Ще доведа хора да те пренесат.