Християн вдигна глава. Брегът беше белезникав и пуст, а морето, съскайки тихо, се разливаше по пясъка на малки пенливи вълни, които не бяха заличили още следите от човешките крака. За един кратък миг в главата му пробягна безумната мисъл, че би могъл да направи нещо, че ако постъпи правилно, тия злополучни пет минути ще изчезнат: самолетът не би пикирал, двамата велосипедисти не биха минали оттук и Беер би стоял сега прав пред него — здрав, спокоен и невредим, — съветвайки го „да си помисли!“
Християн тръсна глава. „Глупости — каза си той, — тия пет минути не могат да се унищожат. Тия случайни безсмислени събития действително се разиграха.“ Бързайки за чашата си бира в кръчмата някъде там, в Девън, след дневния полет над Франция, светлоокият англичанин наистина бе зърнал на пясъка двете мънички фигури; набръчканият, изгорял от слънцето чифликчия наистина бе нанесъл фаталния удар; и съдбата на Германия щеше занапред да се решава без участието на немеца Антон Беер, вдовец, боец при Ростов, поклонник на френското крайбрежие и философ.
Християн се наведе задъхан и започна да сваля обущата на приятеля си: „Мръсници — мислено изруга той, — тях поне няма да им оставя!“ Тръгна с усилие по пясъка към пътя с обущата в ръце, като се спря само да прибере собствените си обуща, които французинът беше изтървал. После, притиснал към гърди двата чифта с ранената си ръка, закрачи бавно бос по равния хладен път към щаба на дружината на пет километра по-нататък.
На другия ден Християн отиде на погребението на Беер; ръката му беше в превръзка, но не го болеше много. Цялата рота беше строена в парадно облекло, с лъснати обуща и смазани карабини. Капитанът използва случая, за да произнесе цяла реч.
— Войници — започна той с пискливия си скърцащ глас, застанал изпъчен и с прибран корем, без да обръща внимание на силния дъжд, който се лееше по северното крайбрежие, — обещавам ви, че вашият другар ще бъде отмъстен. — Капитанът прекарваше повечето време във фермата; там живееше с една дебелонога французойка, която бе довел от Дижон, дето преди се намираше частта му. Сега жената беше бременна и използваше това като предлог да се тъпче с храна по пет пъти на ден.
— Ще бъде отмъстен — повтори капитанът. — Да, отмъстен! — Дъждовните капки се стичаха по козирката му и падаха върху носа му. — Жителите в този район ще разберат, че ние можем да бъдем верни приятели и страшни врагове, че вашият живот, войници, е скъп за мен и за нашия фюрер. Ние вече сме по следите на убиеца…
Християн си помисли мрачно за английския летец. Навярно сега той седеше безгрижно с приятелката си на завет от дъжда в ъгъла на някоя уютна кръчма, като топлеше с ръце студената чаша и смеейки се с това вбесяващо високомерие, тъй типично за всички англичани, разказваше колко ловко е пикирал предишния ден, за да простреля двама босоноги фрицове, излезли на разходка по залез-слънце.
— Ние ще покажем на тия хора — беснееше капитанът, — че такива отвратителни варварски актове струват много скъпо. Ние протегнахме приятелска ръка и ако ни се отговаря с нож, ще съумеем да се отплатим. Тия актове на предателство и насилие не изникват сами по себе си. Хората, които ги вършат, се вдъхновяват от своите господари отвъд Ламанш. Многократно бити по бойните полета, тия диваци, които наричат себе си английски и американски войници, търсят наемници да се сражават срещу нас като джебчии и бандити. Никога през време на война — продължаваше капитанът с глас, който гърмеше все по-силно под акомпанимента на дъжда — народите не са погазвали човешките закони така, както ги показват днес нашите врагове. Те хвърлят бомби върху невинни жени и деца в нашата родина, а техните наемници използват прикритието на нощта, за да забиват нож в гърлата на нашите бойци. Обаче — тук гласът на капитана се превърна в истински крясък — с това няма нищо да постигнат. Нищо! Аз зная добре как въздейства това лично на мен и на всеки немец. То само ни прави по-силни, ние ставаме по-безпощадни, а решителността ни се превръща в ярост.
Християн погледна около себе си. Останалите войници стояха унило под дъжда и техните лица не изразяваха нито решителност, ни ярост — те бяха обикновени, кротки лица, малко уплашени и отегчени. Дружината беше сформирана набързо от войници, ранявани по другите фронтове, новобранци от по-възрастни и не напълно годни за военна служба хора и главно от осемнадесетгодишни младежи. Християн почувства неочаквано съжаление към капитана. Той говореше на армия, която вече не съществува, която бе унищожена в стотици предишни битки. Той се обръщаше към призраците на хора, които всъщност не присъстваха в момента, към милионите годни да се сражават с ярост войници, които отдавна лежаха безмълвни в своите гробове из Африка и Русия.