— Накрая обаче — крещеше капитанът — те ще трябва да се измъкнат от своите бърлоги. Ще трябва да излязат от своите меки легла в Англия, ще трябва да се откажат от наемните убийци и тогава ще бъдат принудени да се срещнат с нас на бойното поле като войници. Аз ликувам при мисълта за тоя ден, аз живея само за тоя ден, аз ги призовавам: „Елате да се биете като бойци и да разберете какво значи да се сражаваш с германец!“ Аз очаквам този ден с непоколебима увереност. Очаквам го с пламенност и копнеж. Аз зная, че в душата на всеки от вас гори същият плам.
Християн отново огледа войнишките редици. Те стояха все така унили под дъжда, който проникваше през мушамите от синтетичен каучук, затънали в разкаляната френска земя.
— Тялото на този подофицер — капитанът направи драматичен жест към зиналия гроб — няма да бъде с нас в часовете на паметния ден, но с нас ще бъде неговият дух, той ще ни вдъхновява и ще ни зове към твърдост в моменти на слабост.
Капитанът избърса лицето си и отстъпи място на ротния свещеник, който измърмори набързо молитвата. Той беше настинал силно и гледаше час по-скоро да се подслони на сухо, преди да се разболее от пневмония.
Двама войници с лопати се приближиха до гроба и започнаха да хвърлят в него натрупаната на една страна разкаляна пръст.
Капитанът изкрещя някаква заповед, изпъчи гърди и като се стараеше да не друса много задника си, изведе ротата, от малкото гробище, в което имаше само осем надгробни могили, и я поведе по застланата с калдъръм главна улица на селото. Наоколо не се виждаха никакви жители, а прозорците на къщите бяха закрити с капаци като закрила срещу дъжда, немците и самата война.
Лейтенантът от СС войски, който бе пристигнал в голяма щабна кола, се държеше много дружелюбно. Пушеше една след друга малки хавански пури и наблюдаваше всичко с широка машинална усмивка като търговец на бира във винарска изба, а дъхът му миришеше на коняк. Той седеше до подофицера Дистл удобно изтегнат на задната седалка на колата, която се носеше бързо по крайбрежния път към съседното село, където Християн трябваше да види един арестуван, заподозрян в убийството на Беер.
— Успяхте ли да ги разгледате добре, подофицер? — попита лейтенантът, дъвчейки пурата си, като се усмихна машинално и погледна изпитателно Християн. — Бихте ли могли лесно да ги познаете?
— Да, господин лейтенант.
— Чудесно — просия лейтенантът. — Всичко ще бъде съвсем просто. Аз предпочитам простите неща. Някои от нашите следователи се чувстват съкрушени, когато попаднат на ясни случаи. Обичат да играят ролята на големи детективи. Предпочитат сложните, заплетени дела, за да могат да блеснат с дарбите си. Аз обаче не съм от тях. О, не! — Той се усмихна сърдечно на Християн. — „Да или не, това е човекът, не е това човекът“ — ето какво обичам. Нека оставим всичко друго за интелигенцията. До войната аз бях машинист във фабрика за кожени изделия в Регенсбург и не претендирам, че съм особено проницателен. Аз прилагам много проста философия в отношенията си с французите. Постъпвам с тях прямо и очаквам и те да бъдат прями с мен. — Той погледна часовника си. — Сега е три и половина. До пет часа вие ще бъдете пак в ротата си. Обещавам ви това. Аз не се церемоня. Да или не. Така или иначе и — по живо по здраво. Искате ли пура?
— Не, благодаря — отвърна Християн.
— Мнозина офицери — продължи лейтенантът — няма да седнат като мене така, с един подофицер, и да го черпят с пури. Аз не съм от тях. Аз никога не забравям, че съм бил работник във фабрика за кожени изделия. Да, това е една от отрицателните прояви в германската армия. Повечето забравят, че са били цивилни и че един ден пак ще станат цивилни. Мислят се за Цезар или Бисмарк. Аз не съм от тях. Аз решавам нещата открито, просто и бързо. Отнеси се делово с мен, за да се отнеса делово с теб.
Когато голямата машина спря пред кметската сграда, в чието подземие се намираше заподозреният французин, Християн бе дошъл до убеждение, че лейтенантът, който се казваше Райхсбургер, е истински идиот, комуто не би поверил да разследва дори изчезването на една писалка.
Лейтенантът скочи от колата и закрачи весело и бодро към грозната каменна сграда с характерната си усмивка на търговец на бира. Християн го последва в гола, с мръсни стени стая, чиято единствена украса — ако не се считаше писарят и трите олющени кафеджийски стола — беше една забодена върху картон карикатура на Уинстън Чърчил, на която той бе изобразен гол-голеничък и която офицерите от разположените тук СС части използваха за мишена.