— Седнете, седнете — рече лейтенантът и посочи стол. — Настанете се удобно. Не забравяйте, че сте ранен.
— Благодаря, господин лейтенант. — Християн седна. Сега вече той съжаляваше, задето бе казал, че може да познае двамата французи. Беше намразил лейтенанта и не искаше да има нищо общо с него.
— Раняван ли сте преди? — попита любезно усмихнат Райхсбургер.
— Да — отвърна Християн. — Веднъж. Всъщност два пъти. Веднъж тежко в Африка. Освен това бях ранен леко в главата преди Париж в 1940 година.
— Три пъти раняван! — За миг лейтенантът стана сериозен. — Вие сте щастлив човек. Никога няма да ви убият. Очевидно някаква сила ви пази. Зная, че нямам такъв вид, но аз съм фаталист. На едни е писано само да бъдат ранени, на други да паднат убити. Самият аз досега не съм пострадвал. Но зная, че ще ме убият преди края на войната. — Той вдигна рамене и се усмихна широко. — Така ми е отредено. И затова сега се старая да се забавлявам. Живея с една от най-добрите готвачки във Франция, която има две сестри… — Райхсбургер намигна на Християн и се засмя самодоволно… — Куршумът ще улучи един напълно задоволен човек!
Вратата се отвори и редникът есесовец въведе мъж в белезници. Човекът беше висок, с обрулено от вятъра лице и полагаше явни усилия да покаже, че не се страхува. Застана до прага с приковани зад гърба ръце и като стисна челюсти, се опита да придаде презрителен израз на потръпващото си лице.
Лейтенантът му се усмихна дружелюбно.
— И така — започна той на лош френски език, — да не губим времето ви, мосю. — После се обърна към Християн: — Това ли е един от двамата, подофицер?
Християн погледна изпитателно французина. Арестантът въздъхна дълбоко и му отвърна по същия начин, с лице, по което се четеше изненада и едва сдържана омраза. Християн почувства, че в сърцето му започва да се надига глух гняв. В това лице — тъпо и същевременно дръзко — се отразяваше като в огледало цялата лукавост, ненавист и упоритост на французите: насмешливото им мълчание, когато пътуват с тебе във влака; подигравателният им, едва сдържан смях, когато излизаш от кръчма, в която групичка французи си пият виното, притаени в тъмния ъгъл; цифрата 1918, надраскана дръзко върху църковната стена още през първата нощ след завземането на Париж… Сега арестантът гледаше намръщено, но дори и в неговата кисела гримаса се долавяше беззвучен присмех, стаен в ъглите на устата му. „С какво удоволствие бих избил с приклада тия гнили жълтеникави зъби!“ — помисли си Християн, спомняйки си за Беер, така разумен и почтен, който се бе надявал да работи с хора като тоя тип. Но Беер беше мъртъв, а този човек продължаваше да живее, подигравателно усмихнат и тържествуващ.
— Да — отсече Християн, — той е.
— Какво? — възкликна изумен французинът. — Как така? Тоя човек не е с ума си.
С неочаквана за неговото пълно и отпуснато тяло бързина лейтенантът се наведе напред и удари с длан французина по брадичката.
— Драги приятелю, вие ще говорите само когато ви питат — каза той, изправен пред арестанта, който стоеше вече съвсем объркан, като мърдаше беззвучно устни и облизваше капките кръв, които се стичаха от разбитата му уста. — И така — продължи лейтенантът на френски, — ние установихме, че вчера следобед вие сте прерязали гърлото на един германски войник при брега на морето, на шест километра северно от това село.
— Позволете… — започна замаяният французин.
— Остава само да чуем още една-единствена подробност… — Лейтенантът помълча малко и добави: — Името на човека, който е бил с вас.
— Моля ви се — възрази французинът. — Аз мога да докажа, че вчера изобщо не съм излизал от селото.
— Разбира се — съгласи се любезно лейтенантът. — Вие можете да докажете всичко, каквото ви хрумне и да съберете стотина подписа само за един час. Това обаче никак не ни интересува.
— Моля ви се…
— Нас ни интересува само едно — продължи лейтенантът. — Името на човека, който ви е придружавал, когато сте слезли от велосипеда, за да убиете един беззащитен германски войник.
— Позволете да ви кажа, че аз нямам велосипед — рече французинът.