Двамата оцелели войници кимаха утвърдително и енергично, а очите им шареха тревожно от Християн към Щаух и обратно.
— Казват също, че сме били оградени — продължаваше Щаух. — Един свързочник успял да се промъкне от щаба на дивизията дотука и съобщил, че там всички били избити. Парашутистите застреляли генерала и заклали двама полковници…
— Млъкни! — спря го Християн и после се обърна към бегълците: — Хайде, да ви няма оттука.
— Но къде… — продума единият. — Навсякъде е пълно с парашутисти.
— Вървете по дяволите! — изкрещя Християн, като проклинаше съдбата, задето бе дала възможност на тия двама войници да говорят с неговите хора. — Ако след минута сте все още тука, ще заповядам да стрелят по вас. Ако пък се осмелите отново да ми се явите пред очите, ще ви предам на военен съд, за да ви разстрелят като дезертьори.
— Господин подофицер, моля ви се…
— Давам ви една минута — повтори Християн.
Двамата погледнаха наоколо като обезумели, обърнаха се и се отдалечиха бързо. После, обхванати от паника, изведнъж хукнаха да бягат с все сили и скоро изчезнаха, зад живия плет на една съседна нива.
Християн пи жадно от делвата. Калвадосът беше силен, парлив и просто изгаряше гърлото. Обаче само след минутка се почувства изпълнен със самоувереност и сила; огледа хората изпитателно, с присвити клепки, и си помисли: „Ще ви накарам, дяволи проклети, да се биете като цяла рота отбрани гвардейци!“
— Още по една глътка! — извика той. — Още по една преди увеселението!
Всички пиха отново. После начело с Християн тръгнаха един зад друг по дъното на изкопа край гъстия жив плет между нивите по посока на стрелбата, която долиташе от изток.
Вървяха така бързо десетина минути, спирайки се само когато стигаха края на нива или ограден с плетища междуселски път. При такива случаи Християн или някой от войниците се провираше през плета, за да провери дали не ги очаква изненада, и даваше знак с ръка на другарите си. Войниците се държаха добре. Досега калвадосът — забеляза с мрачно задоволство Християн — даваше задоволителни резултати. Хората бяха бдителни, възбудени, но не уплашени и умората им беше изчезнала. Реагираха бързо на заповедите, рискуваха без колебание и не стреляха наслуки дори когато една картечница от съседна нива поръси с куршуми дърветата над главите им.
„Добера ли се до един час до щаба на полка — размишляваше Християн, — разбира се, ако той все още съществува, и ни включат в някоя организирана част, която има определена бойна задача, тогава все пак ще заслужим днешния си хляб!“
Малко след това обаче щастието им изневери. Една картечница, замаскирана в изкопа край гъстия жив плет на нивата, внезапно откри огън. Преди да успеят да се прикрият, двама души паднаха ранени. Единият — дребен, на средна възраст човек с печален израз — бе улучен в челюстта и цялата долна част на лицето му се превърна в ужасна безформена маса; нещастникът застена високо, като се мъчеше да не се удави в собствената си кръв. Християн го превърза, но кръвта течеше така силно, че просто не можеше да му се помогне.
— Останете на местата си — рече Християн на двамата ранени. — Тука сте добре прикрити. Като стигнем до полка, ще пратим хора да ви приберат. — Той се стараеше да говори самонадеяно и спокойно, макар да беше убеден, че никога вече няма да ги види живи.
Войникът с разбитата челюст нададе някакви умолителни звуци през окървавената си превръзка, обаче Християн не му обърна внимание. Направи знак на другите да тръгнат, но никой не помръдна.
— Тръгвайте — подкани ги той. — Колкото по-бързо се придвижваме, толкова по-голям шанс имаме да се измъкнем оттука. Останем ли, ще ни избият.
— Слушайте, подофицер — обади се Щаух, който бе приклекнал в обраслия с трева изкоп, — какъв смисъл има да се залъгваме? Ясно е, че сме отрязани и нямаме никаква надежда. Дявол да го вземе, та ние сме обградени от цяла американска дивизия и сме попаднали в самата й среда! Освен това тия двама ще умрат, ако не им се даде скоро помощ. Аз се наемам да мина през плета с бяло знаме на карабината и да уговоря да се предадем в плен… — Той замълча смутено, като отбягваше погледа на Християн.