Глава двадесет и седма
— Някога в гимназията в Тълса — разказваше Фансток, докато размахваше лениво чука — ме наричаха „жребецът“. На тринадесетгодишна възраст най-много от всичко ме интересуваха момичетата. Ако можех да си намеря тука някоя англичанка, не бих имал нищо против, тоя град!
С разсеяни движения той изби пирона от старото парче дъска и го хвърли в тенекиената кутия до себе си. После пусна през зъбите си дълга тъмнокафеникава струйка, изцедена от парчето тютюн, което сякаш винаги се намираше в устата му.
Майкъл измъкна от задния джоб на работния си панталон половинлитровата бутилка с джин и отпи голяма глътка. После я прибра, без да предложи на приятеля си. Фансток, който се напиваше всяка събота вечер, никога не пиеше през седмицата преди вечерна проверка, а сега беше едва десет часът. Освен това на Майкъл му беше дошло до гуша от Фансток. От два месеца вече те служеха заедно в ротата за подготовка на помощни кадри. Един ден вадеха и изправяха пирони от стари дъски, а на следващия ги пращаха наряд в кухнята. Сержантът, който завеждаше стола, не хранеше особени симпатии към тях и през последните петнадесет дена им даваше най-мръсната работа — да стържат огромните омазнени котли и да чистят готварските печки.
Майкъл предвиждаше, че двамата с Фансток — който поради глупостта си не беше годен за нищо друго — ще прекарат цялата война, а може би и остатъка на своя живот, във вадене на пирони и работа в кухненските помещения. Когато се увери напълно в това, той реши да дезертира, но накрая предпочете да потърси утеха в алкохола. Това беше много опасно, защото дисциплината в лагера напомняше колония за углавни престъпници и мнозина биваха осъждани на дългогодишен затвор за по-дребни простъпки от пиянство при изпълнение на наряд, но постоянният поток от алкохол, който затъпяваше и същевременно възбуждаше мозъка, позволяваше на Майкъл да продължи да живее и той охотно поемаше риска.
Скоро след като го пратиха в тая рота, той писа на полковник Павоне с молба да го преведат на служба при него, но не получи никакъв отговор, а сега се чувстваше твърде уморен, за да си даде труд да му пише отново или да потърси други начини да се махне оттука.
— Най-хубавото време през цялата ми служба — каза провлечено Фансток — беше в казармата „Джеферсън“ в Сент Луис. Запознах се с три сестрички в един бар. Работеха в пивоварната фабрика в града, но в различни смени. Едната беше шестнайсетгодишна, втората петнайсет, а третата на четиринайсет. Простодушни пиленца от Озаркските планини. В пивоварната работеха от три месеца и преди това никога не бяха обували чорапи!… Просто ми се доплака, когато получихме заповед да прекосим океана.
— Ще бъдеш ли така добър — обади се Майкъл, който чукаше лениво един пирон — да говориш за нещо друго?
— Аз искам просто да убия време — обиди се Фансток.
— Убивай го по някакъв друг начин — добави Майкъл, чувствайки как силният парлив джин се разлива в стомаха му.
Двамата продължиха да очукват мълчаливо парчетата дъски.
Край тях мина въоръжен пазач, конвоиращ двама затворници, които тикаха пълни с дървени отпадъци колички. Затворниците изсипаха товара си върху купчината. И двамата тътреха крака с преднамерена мудност, като че не очакваха вече нищо по-съществено в своя живот.
— Хайде, мърдайте — подкани ги вяло пазачът, облегнат на карабината си. Затворниците не му обърнаха никакво внимание.
— Уитикър — рече пазачът, — измъкни бутилката.
Майкъл го погледна унило. „Полицията навсякъде е еднаква — помисли си той, — изнудва те, за да си затвори очите пред нарушенията на закона!“ Извади бутилката и изтри гърлото й, преди да я подаде на пазача, като го гледаше намръщено как отпива голяма глътка.
— Пия само в празник — ухили се пазачът, като връщаше бутилката.
Майкъл я прибра.
— Какъв празник е днес? — попита той. — Коледа?
— Не си ли чул нищо?
— Какво да чуя?
— Тая сутрин започнахме десанта. Днес е първият ден на десанта братле. Не се ли радваш, че си тука?
— Откъде знаеш? — недоверчиво попита Майкъл.
— Айзенхауер говори по радиото. Чух го с ушите си — обясни пазачът — Каза, че ще освобождаваме жабарите.
— Аз още вчера усетих, че става нещо — намеси се единият от затворниците — дребен, със замислено лице човек, осъден на тридесет години, задето в ротната канцелария беше повалил с юмрук своя лейтенант. — Предложиха да ме помилват и накрая да ме уволнят с добра атестация, ако се съглася да се върна в пехотата.