„О, господи — стене войникът, когато два часа след началото на нападението снарядът попадне върху десантната лодка, която се намира само на миля от крайбрежието, и върху плъзганата палуба се разнесат воплите на ранените, — о, господи, всичко пропада!“
На генералите, които се намират на осемдесет мили от фронта, сведенията за претърпените загуби звучат насърчително. На боеца на фронта загубите действат обезсърчително. Когато той или съседът му е ранен, когато на петдесет стъпки от него някой кораб хвръкне във въздуха, когато мичманът на мостика — загубил и двата си крака — започне да зове майка си с пронизителен глас, тогава боецът разбира, че е попаднал в истински ад и не е в състояние да си представи, че на осемдесет мили от него седи някакъв човек, който е предвидил тоя ад, спомогнал е и е взел всички необходими мерки, за да се стигне до този ад — човек, който след края на сражението ще докладва най-невъзмутимо, че всичко се е развило според предвидения план (макар че той не може да не знае и за ранения войник, и за потопената десантна лодка, и за хлъзгавите палуби, и за крещящия от болки мичман).
„О, господи!“ — ридае боецът на полесражението, когато вижда как танковете-амфибии потъват под вълните и от техните екипажи може би само един-единствен човек успява да се измъкне през люка и да се опита да се добере до брега. „О, господи!“ — стене боецът, когато забелязва някакъв чудноват откъснат крак до самото си лице и внезапно открива, че това е неговият собствен крак. „О, господи!“ — възкликва боецът, когато десантният мостик рухва и дванадесетте души, които се намират само на няколко крачки от него, се повалят, пронизани от куршуми, един върху друг в плитката студена вода. „О, господи!“ — хлипа той, когато не намира дупките по крайбрежието, които авиацията е трябвало предварително да направи, и се вижда принуден да се хвърли по очи на земята, за да дочака вражеската мина, която ще се спусне безшумно върху него. „О, господи!“ — простенва той, виждайки как човекът, с когото е станал близък приятел още през четиридесета година там във форт Бенинг, в Джорджия, бива разкъсан от снаряд и увисва на телените мрежи с разпран от врата до кръста гръбнак. „О, господи! — стене боецът на фронта, — всичко е свършено!“
Десантната лодка се клатушкаше по вълните до четири часа следобед. На пладне друга лодка свали от нея всички ранени, някои от които бяха само превързани, а на други бе прелята кръв. Ноа наблюдаваше как бинтованите, обвити в одеяла войници се прехвърлят на носилки в санитарната лодка и си мислеше с безнадеждна завист: „Те се връщат, връчат се… След десет часа ще бъдат в Англия, а след други десет — навярно в Америка. Какво щастие: те никога вече няма да се бият!“
Но лодката не се беше отдалечила и тридесет метра, когато бе улучена от снаряд. В първия миг нещо бухна във водата край нея и изглеждаше, че нищо особено не се бе случило. Но в следващия момент лодката се обърна бавно, одеяла, бинтове и носилки полетяха в развълнуваното зеленикаво море и след минута-две всичко изчезна под повърхността. Сред ранените се намираше и Донъли, със заседнало в черепа шрапнелно парче, и Ноа се опита да го открие в разпенената мътна вода, но не можа да го види. „Не му потръгна с тая огнепръскачка — помисли си като замаян той. — А толкова време се обучава с нея!“
Коукли не се виждаше никъде наоколо. През целия ден бе седял в трюма и на палубата имаше само двама офицери: лейтенант Грийн и лейтенант Соренсън. Грийн беше слабичък човек с лице на момиче и през време на обученията всички се шегуваха с него заради женствената му походка и тънкия му глас. Сега обаче той обикаляше палубата, ободряваше ранените, болните и здравите, които знаеха, че ще загинат, стараеше се да се държи весело, имаше отговор за всички въпроси, помагаше да превързват ранените и да им преливат кръв, повтаряше постоянно, че лодката няма да потъне, че моряците ще поправят машините и че след петнадесет минути ще бъдат на брега. Той все още ситнеше по своя смешен начин и говореше със същия тъничък и женствен глас, но Ноа изпитваше чувството, че ако лейтенант Грийн, който до войната бе държал галантериен магазин в Южна Каролина, не се намираше на борда, до два часа следобед половината от ротата щеше да се хвърли във водата.
Никой не можеше да каже как се развиват сраженията на брега. Бърнекер сякаш дори си бе наумил да се шегува по този въпрос. През цялата сутрин, когато някой снаряд попаднеше във водата близо до лодката, той сграбчваше Ноа за ръката и повтаряше пискливо с изменен глас: „Днес ще ни видят сметката! Днес ще ни видят сметката!“ Към обед обаче успя да се овладее. Престана да повръща, изяде дажбата си суха храна и успя дори да се оплаче от обезмасленото сирене с вид на човек, който се е примирил със съдбата си или е решил да не гледа така мрачно на бъдещето. Веднъж, когато, взирайки се в брега, по който падаха снаряди, тичаха хора и избухваха мини, Ноа го попита: „Как се развиват нещата?“, Бърнекер отговори: „Не зная. Пощаджията не ми е донесъл още «Ню Йорк Таймс»!“ Шегата не беше бог знае колко остроумна, обаче Ноа се закиска като обезумял, а самият Бърнекер се ухили, доволен от получения ефект, и от тоя ден нататък — дори когато навлязоха дълбоко в Германия, — ако някой запитваше как се развиват нещата, обикновено му отговаряха: „Пощаджията не ми е донесъл още «Ню Йорк Таймс».“