— При края на моста има мина! — кресна Коукли.
— Капитане — възрази капралът, — три роти вече минаха точно от това място и никой не хвръкна във въздуха.
— Заповядвам ви — заяви Коукли — да повикате хората си и да прочистите мястото.
— Слушам, сър — повдигна рамене сапьорът и се отправи към булдозера, минавайки покрай шестнадесет подредени в редица трупове, покрити с одеяла.
— Ако не слезете веднага — обади се морският офицер, — флотата на Съединените щати ще загуби още един десантен съд.
— Лейтенанте — студено отвърна Коукли, — занимавайте се със собствените си работи и аз ще се занимавам с моите.
— Ако до десет минути не слезете на брега — отсече лейтенантът, докато се изкачваше по моста, — ще отведа и вас, и вашата проклета рота обратно в морето. Само че тогава ще трябва да се присъедините към морската пехота, ако искате изобщо да стъпите отново на земя.
— Ще докладвам за случая, лейтенанте, по надлежния ред — заяви Коукли.
— Десет минути! — изкрещя през рамо вбесеният офицер.
— Капитане — обади се с пискливия си глас лейтенант Грийн от средата на моста, от който строените в колона войници се взираха тревожно в мръсната зеленикава вода, на чиято повърхност се клатушкаха захвърлени спасителни пояси, сандъци от боеприпаси и картонени кутии от продукти, — капитане, аз съм готов да сляза пръв, щом капралът твърди, че няма опасност… Момчетата могат да вървят зад мене…
— Не желая да загубя нито един войник на тоя бряг — възрази Коукли. — Стойте на мястото си. — Той оправи с решителен жест пистолета със седефената дръжка, който беше подарък от жена му. Ноа забеляза, че на долния край кобурът има ивица от кожени ресни, като кобурите на каубойските костюми, които децата получават за Рождество Христово.
На брега се появи капралът-сапьор, този път придружен от своя лейтенант. Последният беше висок, едър човек без оръжие и каска. С обрулено от вятъра червендалесто и изпотено лице и с грамадни мръсни ръце, които се подаваха от навитите ръкави на работната му униформа, той приличаше повече на надзирател на пътна трудова бригада, отколкото на офицер.
— Хайде, капитане — рече лейтенантът. — Слизайте на брега.
— Там има мина — заяви отново Коукли. — Накарайте хората си да прочистят участъка.
— Няма никаква мина — отвърна лейтенантът.
— А аз ви казвам, че има.
Войниците зад капитана слушаха с тревожни лица. Сега, когато бяха толкова близо до брега, им се струваше непоносимо да останат на лодката, която продължаваше да скърца и стене при всеки напор на съскащите вълни откъм морето — да останат на тая лодка, на която бяха изживели толкова страдания през този ден и която все още представляваше съблазнителна мишена. Брегът, със своите дюни, окопи и купища най-различни материали, изглеждаше безопасен, познат, едва ли не като собствен дом — несравнено по-сигурен от всички тия морски съдове, които плуваха и подскачаха по водата. Хората стояха струпани зад капитана, загледани с ненавист в гърба му.
Лейтенантът отвори уста, за да отвърне на Коукли. Но в тоя миг погледът му попадна на пистолета със седефената дръжка върху колана на капитана. Усмихна се леко и не каза нищо. После мълчаливо, с безизразно лице, нагази във водата, тъй както си беше с обуща и гети, стъпвайки тежко по дъното пред моста и около него, без да обръща внимание на вълните, които плискаха бедрата му. Така, газейки напред-назад със същото безстрастно лице, той провери всеки сантиметър, всяка точка, през която можеха да минат войниците. После, без да каже нещо на Коукли, излезе от водата и леко прегърбен от усилието, тръгна с тежка стъпка към мястото, дето неговите хора се мъчеха с помощта на булдозера да преместят един огромен бетонен къс, от който стърчаха няколко железни релси.
Коукли се извърна рязко, но никой от хората не се усмихваше. Тогава той отново се обърна към брега и слезе на френска земя, предпазливо, но с израз на достойнство, последван от войниците, които нагазиха подир него в студената морска вода, осеяна с купища отломки след първия ден от великата битка за европейския континент.
През този ден ротата не взе участие в сраженията. Войниците се окопаха, изядоха вечерята си (телешко месо, бисквити и витаминозен шоколад — храна, която „миришеше“ на фабрика за консервни продукти: силно кондензирана и желирана отгоре) и почистиха карабините си, като същевременно се забавляваха да следят пристигането на следващите роти с превъзходството на ветерани, които с усмивка наблюдават как новаците подскачат при някой случаен снаряд и треперят на всяка крачка да не стъпят на зарита мина. Коукли бе отишъл да търси полка, който се намираше някъде навътре по сушата, без някой да знае именно къде.