Нощта беше тъмна, ветровита, влажна и студена. Преди да се смрачи напълно, се появиха немски самолети и корабите край брега, заедно със зенитната артилерия на сушата осеяха небето с огнени следи. Шрапнелните парчета падаха с глух шум на пясъка около Ноа, който се взираше безпомощно нагоре и се питаше дали ще настъпи време, когато няма да се бои, че ще го убият.
Събудиха ги в зори, когато Коукли се беше вече върнал от щаба на полка. През нощта той се бе заблудил и обикалял крайбрежието, търсейки ротата си, докато някакъв уплашен часовой стрелял по него. Тогава капитанът решил, че е опасно да броди повече в нощта, окопал се и прекарал така до сутринта, за да не бъде убит от собствените си войници. Коукли изглеждаше уморен и отслабнал, но крещеше заповеди със скоростта на автомат и тръгна нагоре към върха на скалното възвишение, последван от ротата, която се бе разгърнала ветрилообразно зад него.
Ноа беше вече успял да настине, кихаше и издухваше постоянно носа си. Беше облечен с вълнено бельо, два чифта вълнени чорапи, униформа каки, походна куртка и отгоре с пълен непромокаем работен костюм, но въпреки това чувстваше как студът го пронизва до кости, докато крачеше из дълбокия пясък покрай почернели от дим разбити немски бункери, непогребани трупове на германци в сиви шинели и разнебитени германски оръдия, зинали зловещо към морето.
Край ротата минаваха непрекъснато камиони и джипове, влачещи ремаркета с боеприпаси, като се блъскаха едни в други и буксуваха; нагоре по възвишението се катереше с грохот един новопристигнал танков взвод, чиито машини изглеждаха застрашителни и непобедими. Военни полицаи регулираха движението, сапьори прокарваха пътища, един булдозер изравняваше писта за летище, санитарни джипове с ранени върху носилки се спускаха надолу по образуваните коловози сред минни полета към евакуационните пунктове, разположени в подножието на възвишението. На широко пространство, прохълмено от снаряди, войници от погребалните команди зариваха убити американци. В цялата тая разнородна деятелност обаче цареше порядък, сякаш наложен от някаква енергична ръка, и това напомняше на Ноа дните в Чикаго, когато като момче беше наблюдавал как артистите от цирка издигат палатките си, сглобяват клетките и уреждат жилищата си.
Стигнал до върха, Ноа се обърна към брега и се опита да запечата в ума си цялата картина. „Когато се върна, Хоуп и баща й ще искат да знаят как е изглеждало всичко това“ — каза си Ноа.
Обаче необяснимо защо, колкото повече си мислеше какво ще им разправи след време в някой хубав и спокоен ден, толкова повече губеше вяра, че тоя ден ще дойде, че самият той ще бъде жив да го отпразнува — седнал през слънчев неделен следобед с чаша бира под сянката на клена и облечен в мек фланелен костюм и синя риза, ограден от роднини, които старият ветеран — при тая мисъл Ноа неволно се усмихна — ще отегчава с безкрайните си разкази за великата война…
Крайбрежието, осеяно със стоманените произведения, които американските заводи бълваха непрестанно, приличаше на разхвърлян сутерен на магазин за клиенти великани. Недалеч от брега, непосредствено зад старите товарни параходи, които сега потапяха във водата, за да ги използват като вълноломи, стояха разрушители, които стреляха над главите на пехотата по опорните вражески точки на сушата.
— Ето как трябва да се воюва — рече Бърнекер, който седеше до Ноа. — Истински легла, кафе в каюткомпанията, стрелят си само когато намерят за добре. Да, Акерман, ако имахме ум поне колкото един заек, двамата с тебе трябваше да постъпим във флотата.
— Хайде, хайде, мърдайте! — долетя зад тях гласът на Рикит. Това беше все същият злобен сержантски глас, който не може да се промени от нищо: нито от десанта, ни от числеността на човешките жертви.
— Ето човека, когото бих искал да срещна — процеди Бърнекер, — ако някога попадна на необитаем остров!
Двамата обърнаха гръб и с тежка крачка се отдалечиха от брега. Вървяха вече от половин час, когато откриха, че Коукли отново се е заблудил. Той спря ротата на едно кръстовище, където двама военни полицаи регулираха движението от импровизиран край пътя окоп, от който се подаваха само каските и раменете им. Коукли размаха ожесточено ръце и закрещя на полицаите, които в недоумение само поклащаха глави. Накрая капитанът измъкна картата си и подвикна грубо на лейтенант Грийн, който побърза да му се притече на помощ.