— Такъв ни бил късметът — продума Бърнекер, — да си имаме командир, който не е способен да намери плуг, скрит в танцувална зала!
— Махайте се оттука! — долетя гласът на Коукли, който крещеше на Грийн. — Вървете на мястото си. Аз сам зная какво трябва да направя.
Той тръгна по една тясна пътека между високи, блеснали на слънцето живи плетове и ротата се заниза бавно след него. Тук беше по-тъмно и някак си много по-спокойно, макар че оръдията продължаваха да боботят, и хората се взираха тревожно в гъстата зелена плетеница, която изглеждаше идеална за засада.
Никой не говореше. Войниците се влачеха уморено по двете страни на мократа пътека, напрегнали слух да доловят някакъв звук — щракане на оръжеен затвор или спотаен глас на германец — над шума на своите обуща, които шляпаха тежко в гъстата влажна глина.
След известно време пътят излезе на една нива, слънцето се показа, иззад облаците и всички си отдъхнаха облекчено. В средата на нивата една стара селянка доеше мрачно кравите си с помощта на босоного момиче. Жената седеше на столче до една стара каруца, в която бе запрегнат огромен, с дълъг косъм кон. Тя изстискваше бавно и с подчертана невъзмутимост вимето на охранената чиста крава. Над нея прелитаха снаряди, а от време на време — някъде много наблизо трещяха картечници, но жената не благоволяваше дори да вдигне глава. Момичето, което нямаше повече от шестнадесет години, бе облечено в зелен стар пуловер, а на косата си носеше червена панделка; личеше, че появата на войниците бе събудила любопитството му.
— Мисля, че най-добре ще направя да остана на работа при тия хора — рече Бърнекер. — Ти, Акерман, по-късно ще ми разправиш как е свършила войната.
— Върви, върви, войниче — отвърна Ноа. — През следващата война ние всички ще служим в обоза.
— Много ми харесва това момиченце — добави Бърнекер. — Напомня ми родната Айова. Акерман, знаеш ли френски?
— A votre sante това е всичко, което зная — отвърна Ноа.
— A votre sante! — извика усмихнат Бърнекер към девойката, като размахваше карабината си. — A votre sante, бебче, а също и на твоята старица.
Момичето се усмихна и в отговор му помаха с ръка.
— Тя е просто влюбена в мене! — заяви Бърнекер. — Какво всъщност казах?
— За ваше здраве.
— Дявол да го вземе! — възкликна Бърнекер. — Това е много официално. Ще ми се да й кажа нещо по-сърдечно.
— Je t’adore — произнесе Ноа, спомняйки си случайно останала в паметта му фраза.
— Какво значи това?
— Обожавам те.
— А това е вече нещо по-друго — одобри айовецът. При края на нивата Бърнекер се обърна, свали каската си и се поклони ниско, като размаха галантно това голямо металическо гърне. — Хей, бебче! — ревна той гръмовито с трогателно-сериозен вид на младежкото си загоряло лице, като продължаваше да размахва каската, която изглеждаше съвсем малка в огромната му селска ръка. — Хей, бебче, je t’adore, je t’adore…
Момичето се усмихна отново и пак помаха с ръка.
— Je t’adore, mon americain! — в отговор извика тя.
— Това е най-прекрасната страна в света — разгорещи се Бърнекер.
— Хайде, хайде, развратнико — обади се Рикит, мушкайки го с кокалестия си палец.
— Чакай ме, бебче! — изрева Бърнекер от края на зелената нива, застанал зад гърбовете на кравите, които му напомняха толкова много кравите от родната Айова. — Чакай ме, бебче — не зная как се казва това на френски, но ме чакай и аз ще се върна…
Старата жена на столчето размаха ръка и без да вдигне очи, шляпна силно момичето по задника. Резкият звънлив звук от плесницата се чу чак в края на нивата. Девойката наведе очи и заплака. После избяга зад каруцата, за да скрие сълзите си.
Бърнекер въздъхна. Нахлупи каската си и мина през отвора в живия плет в съседната нива.
След три часа Коукли откри полка и половин час по-късно хората му влязоха в допир с немската армия.
Само шест часа след това — благодарение на Коукли — ротата беше обкръжена.
Селската къща, в която останалите живи от ротата трябваше да се отбраняват, изглеждаше като че ли специално построена срещу евентуална обсада. Имаше дебели каменни стени, тесни прозорци, покрив от плочи, който не можеше да се подпали, огромни, сякаш издялани от камък тавански и подпорни греди, помпа за вода в кухнята и дълбока солидна изба, където можеше да се подслонят ранените.