Изобщо постройката можеше да издържи дълга обсада дори срещу артилерийска стрелба. До този момент обаче немците бяха използвали само минохвъргачки и тридесет и петимата души, които се намираха в къщата, се чувстваха в сравнителна безопасност. Те стреляха само от време на време по силуетите, които пробягваха между плетовете и пристройките около жилищната сграда.
В осветената от една-единствена свещ изба между бъчвите с ябълково вино лежаха вече четирима ранени и един убит. Французите — стопани на чифлика, бяха слезли в избата още при първия изстрел и сега, седнали на сандъци, мълчаливо наблюдаваха ранените войници, дошли бог знае откъде, за да умрат в техния дом. Тук беше мъжът — петдесетгодишен човек, който накуцваше от рана, получена в миналата война при Марна, — съпругата — слаба, мършава жена на негова възраст — и двете дъщери на дванадесет и шестнадесет години, и двете много грозни, които, разтреперани от страх, търсеха наивно защита между бъчвите.
Целият санитарен персонал беше загинал рано през деня и лейтенант Грийн използваше всяка свободна минута, за да прибягва долу да превързва, доколкото може, пострадалите.
Очевидно селянинът не беше в добри отношения с жена си.
— Не — горчиво повтаряше той. — Не, мадам не желае да напусне будоара си има-няма война! О, не! „Няма да мърдаме оттука — заявява тя. — Не мога да оставя къщата си на тия войници!“ Може би, мадам, предпочитате това, което става сега?
Но мадам не отговаряше. Седеше невъзмутимо на сандъка, сърбаше от чашата си ябълково вино и наблюдаваше с любопитство лицата на ранените, по които блестяха капчици пот в светлината на свещта.
Картечницата, която немците бяха насочили към прозореца на всекидневната стая на първия етаж, неочаквано се обади и над главите им се разнесе трясък от счупено стъкло и прекатурени мебели. Жената започна само да сърба малко по-бързо виното си, но остана все така безстрастна.
— Ох, тия жени — процеди през зъби селянинът, обръщайки се към мъртвия американец, който лежеше в краката му. — Никога не слушате жените. Те просто не искат да разберат, че войната не е шега.
На приземния етаж войниците бяха натрупали всичките мебели пред прозорците и сега стреляха над възглавници и през пролуки. От време на време лейтенант Грийн крещеше някакви заповеди, но никой не му обръщаше внимание. Щом забелязваха някакво движение през плетищата и сред групите дървета на двеста ярда от къщата, всички откриваха огън и после веднага се хвърляха на пода.
В трапезарията, до тежката дъбова маса, седеше капитан Коукли, сложил глава на ръцете си; беше с каска, а на кръста му висеше украсеният със седеф пистолет, затъкнат в блестящия кожен кобур. Капитанът беше пребледнял и изглеждаше заспал. Никой не приказваше с него и той не се обръщаше към никого. Заговори само веднъж, когато лейтенант Грийн се приближи, за да види дали е жив.
— Ще ми трябват вашите писмени показания, — заяви Коукли. — Заповядах на лейтенант Соренсън да поддържа постоянно връзка с дванадесета рота на нашия фланг. Вие присъствахте, когато му дадох тая заповед, вие ме чухте, нали?
— Да, сър — отвърна Грийн с пискливия си глас. — Чух ви.
— Трябва да запишем това черно на бяло — добави Коукли, втренчил поглед в старата дъбова маса, — и то незабавно.
— Капитане — възрази Грийн, — след час ще се стъмни и ако смятаме изобщо да се измъкнем оттука, сега е време да…
Обаче капитан Коукли вече беше потънал отново в своя унес при селската обедна маса и не отговори нищо, нито вдигна глава, когато Грийн плю на килима пред краката му и отиде в другата стая, където капрал Фейн току-що бе паднал прострелян в гърдите.
Горе, в спалнята на стопаните, Рикит, Бърнекер и Ноа държаха под обстрел тясното пространство между хамбара и сайванта, под който имаше едно рало и една каруца. На едната стена висеше малко дървено разпятие и сватбена снимка на чифликчията и жена му, застинали в напрегната сериозна поза. На друга стена бе окачен обрамчен плакат на френската параходна компания с изображение на „Нормандия“, пореща водите на спокойно, ясносиньо море.
Масивното прохълмено легло на колони бе застлано с бяла бродирана покривка, на бюфета имаше дантелени салфетки, а на камината се кипреше една порцеланова котка.
„Какво място за първата ми битка!“ — помисли си Ноа, докато слагаше в карабината си нов пълнител.