Вън се разнесе продължителна стрелба. Рикит, който стоеше до единия от двата прозореца с автоматична карабина „Браунинг“ в ръка, се притисна до облепената с тапети на цветя стена. Стъклото в рамката на „Нормандия“ се пръсна на хиляди парченца. Картината заподскача, но не падна на земята; само на ватерлинията на грамадния параход бе зинала голяма дупка.
Ноа погледна широкото спретнато легло и изпита почти неудържимо желание да се завре под него. Дори направи крачка от прозореца, край който бе приклекнал. Целият трепереше. Опита се да раздвижи ръцете си, но успя да направи само няколко неопределени широки кръгове във въздуха и бутна на пода една синя вазичка от покритата с шал маса в средата на стаята.
Ако можеше само да се промъкне под леглото, щеше да се спаси. Нямаше да загине. Беше готов дори да се завре в праха на посипания с трески под. Онова, което ставаше, беше наистина съвсем безсмислено. Каква полза имаше да стои прав в тая малка, облепена с тапети стаичка и да се сражава, докато го убият, обграден едва ли не от половината германска армия? Нима бе попаднал тука по своя вина? Нима той беше повел ротата по пътя между плетовете, нима той бе загубил връзката с дванадесета рота? Нима не се бе окопавал винаги на най-подходящото място? Защо тогава, трябваше сега да стои до този прозорец заедно с Рикит, докато му пръснат черепа?
— Бягайте там! — изрева Рикит, сочейки като бесен към другия прозорец. — Бързо, дявол да ви вземе! Тия мошеници настъпват…
Без да мисли за опасността, Рикит се бе изправил с целия си ръст и опрял автоматичната си карабина на хълбок, даваше къси последователни откоси, а ръцете и раменете му потръпваха в такт със стрелбата.
„Сега — съобрази Ноа, — когато не гледа насам! Ще пропълзя под леглото и никой няма да знае къде съм.“
Бърнекер бе застанал до другия прозорец, стреляше и викаше: „Ноа, Ноа!“
Ноа хвърли последен поглед към леглото. То беше чисто, спретнато, също както вкъщи. Внезапно разпятието подскочи от стената и образът на Христа се разлетя на трески, които се посипаха върху покривката на леглото.
Ноа изтича до прозореца и приклекна край Бърнекер. Даде два изстрела наслуки и погледна навън. Сивите фигури тичаха в малка група като бесни към къщата.
„Не би трябвало така да нападат, не би трябвало да се движат така, накуп!…“ — помисли си Ноа, като се прицели („помни: цели се в средата на мишена, поддържай равна мушка и тогава дори слепецът ще улучи“) и стреля по групата германци. После стреля отново и отново… Рикит поддържаше огън от другия прозорец; застанал до Ноа, Бърнекер се целеше внимателно, притаяваше дъх и чак тогава натискаше спусъка. Неочаквано Ноа чу висок, писклив вик. „Кой може така да пищи?“ — изненада се той. Мина доста време, преди да разбере, че викът излиза от собствената му уста. И едва тогава престана да крещи.
От долния етаж също се разнасяше постоянна стрелба. Сивите фигури падаха и ставаха, пълзяха и отново падаха. Трима германци бяха успелия да стигнат съвсем близо и хвърлиха ръчни бомби, но те не улучиха прозореца и експлодираха на стената, без да причинят вреда. Рикит ги повали с един-единствен откос.
Останалите сиви фигури се спряха. За миг настъпи тишина и немците останаха така, като замръзнали в глинестата пръст, сякаш размишляваха за нещо. После се обърнаха и хукнаха назад.
Ноа ги наблюдаваше с изненада. Никога не бе допускал, че няма да стигнат до къщата.
— Стреляйте, стреляйте! — крещеше Рикит, като пълнеше трескаво карабината си. — Бийте фрицовете! Избийте ги!
Ноа успя да се овладее и внимателно се прицели в един от немците, който тичаше някак си странно и накуцваше тромаво; беше захвърлил карабината си, а кутията с противогазовата маска подскачаше и се удряше в бедрото му. Ноа примижа и натисна леко спусъка, усещайки горещия метал на пръста си, тъкмо в момента, когато войникът завиваше зад плевника. Човекът се строполи на земята с разперени ръце и повече не мръдна.
— Браво, Акерман, браво! — закрещя радостно Рикит, който бе застанал до прозореца. — Ето как трябва да се стреля.
Пространството между плевника и сайванта беше опустяло, ако не се смятаха сивите фигури, които лежаха неподвижно на земята.
— Махнаха се — рече като замаян Ноа. — Няма ги вече.
Той почувства как нещо влажно се долепи до лицето му. Беше Бърнекер, който го целуваше. Бърнекер се смееше, плачеше и го целуваше.