В стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само неприятното бръмчене на една муха, по която Райкър на два пъти замахна с каската си, но и двата пъти не успя да я улови.
Ноа седна на земята, свали гамаша и обувката от десния си крак и грижливо оправи чорапа си. После с истинско удоволствие разтри леко ходилото си и надяна отново пригладения чорап. Войниците в стаята го наблюдаваха внимателно, сякаш вършеше нещо необикновено сложно и интересно. Накрая той обу обувката си, завърза старателно гамаша и свали отгоре крачола на панталоните си. На два пъти кихна така силно, че Райкър неволно подскочи.
— Бъди ми жив и здрав! — обърна се усмихнато Бърнекер към Ноа. „Какъв чудесен другар!“ — помисли си Ноа и също се усмихна.
— Не зная какво да ви посъветвам, момчета — обади се неочаквано лейтенант Грийн. Той стоеше приклекнал край вратата за трапезарията и говореше така, сякаш си беше приготвил цяла реч, а сега се бе изненадал от резкостта на собствения си глас. — Самият аз не зная как най-лесно бихте могли да се измъкнете оттука. Но вие можете да решите това не по-зле от мене. Блясъкът от оръдията през нощта и гърмежите от стрелбата през деня ще ви подскажат най-добре в коя посока се намират нашите позиции. Не се осланяйте вече на картите и гледайте да избягвате пътищата. Колкото по-малки са групите ви, толкова по-голяма е вероятността да се доберете до американските позиции. Съжалявам много, че попаднахме в такова положение, но боя се, че ако скръстим ръце и останем тук, накрая всички ще се озовем в капана. Направим ли опит да се измъкнем, все някои от нас ще се спасят. — При тия думи той въздъхна и с изкуствена бодрост добави: — А може би дори мнозина… може би почти всички… За ранените се погрижихме, доколкото можахме, а и французите долу ни помагат. Ако някой се съмнява в думите ми — заключи Грийн, сякаш се оправдаваше, — нека слезе и сам провери.
Никой не мръдна от мястото си. Горе се разнесе кратка припряна стрелба от автоматична карабина. „Рикит — помисли си Ноа, — там, до прозореца!“
— И все пак… — колебливо рече Грийн. — И все пак… всичко това е много неприятно. Но човек трябва да е подготвен за такива неща. Понякога те са просто неизбежни. Ще се помъча да отведа капитана със себе си… Със себе си — повтори той с уморен глас. — Ако някой желае да каже нещо, нека говори…
Никой не се обади. Изведнъж Ноа почувства, че сърцето му се свива.
— Е — продума Грийн, — тъмно е вече. — Той стана, приближи се до прозореца и погледна навън. — Да, тъмно е. — След тия думи Грийн отново се обърна към войниците. Мнозина бяха насядали по пода, подпрели гръб на стената и отпуснали глави. Те напомняха на Ноа губещи мач футболисти през почивката между двете полувремена.
— Е, хайде — заяви Грийн, — няма смисъл да отлагаме повече. Кои желаят да тръгнат първи?
Никой не помръдна, никой не вдигна глава.
— Внимавайте — рече Грийн, — когато се доберете до нашите линии. Не се излагайте на опасност, докато не се убедите, че са ви познали. Кой би искал да загине от куршума на родния си брат? И така, кои тръгват първи?
Войниците продължаваха да седят неподвижни.
— Моят съвет — продължи лейтенантът — е да минете през вратата на кухнята. Там има навес, който можете да използвате за прикритие, а до плета е не повече от тридесет ярда. Разберете ме добре, това вече не са заповеди. Решавайте сами. Хайде, все никой трябва да се реши да тръгне…
И пак никой не помръдна. „Ужасно — помисли си Ноа, без да стане. — Просто нетърпимо!“ И изведнъж стана.
— Добре, аз ще тръгна — обади се той просто защото някой трябваше да каже решителната дума. — Да, тръгвам. — И кихна.
Стана и Бърнекер.
— И аз — заяви той.
Стана и Райкър.
— Дявол да го вземе — и аз!
Станаха и Каули и Демът, потътрили крака по каменния под.
— Къде е тая проклета кухня? — попита Каули.
„Райкър, Каули, Демът! — помисли си Ноа. Какво му напомняха тия имена? О, да, хората, с които се бих! Ето че започваме битката отново…“
— Достатъчно — заяви Грийн. — Стига за първата група.
Никой от останалите не вдигна глава и не проговори. Петимата отидоха в кухнята. Капакът на стълбата към изпълнената с прах изба беше вдигнат. През отвора — осветен едва-едва от единствената свещ в подземието — долитаха предсмъртните задавени стенания на ранения Фейн. Ноа си наложи да не погледне надолу. Лейтенант Грийн отвори кухненската врата с безкрайна предпазливост. Въпреки това вратата изскърца неочаквано остро. Войниците притаиха дъх. Горе се разнесе стрелбата на автоматична карабина. „Рикит — помисли си отново Ноа, — който е решил да воюва на своя глава!“