— Какво?
В тоя миг Ноа почувства истинска омраза към Бърнекер.
— Съобщи на другите зад тебе, за да не извършат някаква глупост — почти извика той.
— Добре — рече Бърнекер, — добре.
Ноа дочу зад гърба си възбуден шепот.
— Готово — съобщи след малко Бърнекер. — Всички знаят.
Ноа пропълзя бавно над мъртвеца. Опря, без да иска, ръце на ботушите на убития и внезапно разбра, че е германец, защото американците носеха обуща. Беше почти готов да се спре, за да съобщи на останалите за откритието си. Изпитваше някакво особено облекчение при мисълта, че убитият не е сънародник. Но след миг си спомни, че американските парашутисти също носят ботуши. Затова продължи да пълзи напред, като си блъскаше главата над тая загадка и умственото напрежение му помогна да забравя и умора, и страх. „Не — реши той, — ботушите на парашутистите са с връзки, а тия бяха без връзки. Сигурно е фриц. Да, да, убитият в канавката беше фриц.“ Трябваше да разбере това веднага по формата на каската. Но, от друга страна, всички каски си приличаха, а самият той никога не бе докосвал немска каска.
Ноа допълзя до края на нивата. Канавката и плетът извиваха под прав ъгъл и продължаваха по синора, но вече на открито пространство. Той протегна предпазливо ръка. В плета имаше малко отверстие, а зад него се точеше някакъв тесен път. Рано или късно трябваше да пресекат пътя — защо да не направят това още сега?
Той се обърна към Бърнекер и зашепна:
— Слушай, ще се прехвърля през тоя плет.
— Добре — отвърна по същия начин Бърнекер.
— Оттатък има път.
— Разбирам.
В тоя миг се чуха тихи стъпки на хора и подрънкване на оръжие. Ноа сложи ръка върху устата на Бърнекер. И двамата се ослушаха. Ако се съдеше по звуците, по пътя вървяха трима-четирима души; те говореха помежду си и бавно отминаха нататък. Немци! Макар че не знаеше немски, Ноа слушаше напрегнато, сякаш всичко, което успееше да долови, можеше да има някакво особено значение за него.
Германците се движеха със спокойни равномерни крачки като часови, които скоро ще се върнат по същия път. Гласовете им постепенно заглъхнаха в изпълнената с тихи звуци нощ, обаче Ноа още дълго чуваше шума на стъпките им.
Райкър, Демът и Каули пропълзяха до Ноа, който се бе облегнал върху стената на канавката.
— Да прекосим пътя — прошепна Ноа.
— По дяволите пътят — чу Ноа гласа на Демът, прегракнал и разтреперан. — Ако искаш да вървиш — върви. Аз оставам. Тук, в тая канавка.
— Ще те открият още сутринта. Щом като се съмне… — настоя Ноа, който съвсем неуместно се чувстваше отговорен за Демът и останалите, просто защото ги беше довел дотука. — Не бива да се бавим на това място.
— Не бива ли? — възрази Демът. — Който иска да нашарят задника му, да върви. Аз обаче оставам.
Ноа схвана, че Демът беше капитулирал още щом бе чул гласа на немците отвъд плета — самоуверен и без следа от страх. За Демът войната беше свършила. Отчаянието или храбростта, които му бяха помогнали да мине двеста ярда от чифлика дотука, се бяха стопили. „Може би има право — помисли си Ноа, — може би това е най-доброто разрешение…“
— Ноа — обади се Бърнекер със сдържана тревога. — Какво смяташ да правиш?
— Аз ли? — продума Ноа. После, съзнал, че Бърнекер разчита на него, отвърна шепнешком: — Ще мина през плета. Мисля, че Демът не трябва да остава тука. — Той млъкна, като очакваше, че някой ще насърчи Демът. Но никой не се обади.
— Добре — реши се Ноа. После мина безшумно през живия плет; по лицето му се стичаха капки от мокрите клонки. Пътят изведнъж му се стори необикновено широк и страшно издълбан от коловози. Гумените му подметки се хлъзгаха и той едва се задържа да не падне. Направи крачка встрани, за да запази равновесие, и дочу някакъв слаб металически звън, но не можеше вече да се върне. На около петнадесет ярда надолу по пътя забеляза в плета пролука, направена от танк, който бе смазал жилавите клони и острите зелени листа. Вървеше приведен, придържайки се към края на пътя, обхванат от чувството, че е съвсем беззащитен и сякаш съвсем гол. Зад гърба си чуваше стъпките на останалите. Той си помисли за Демът, който лежеше сега изоставен отвъд пътя. Какво ли чувстваше в тоя момент Демът — самотен и готов в призори да се предаде на първия германец с надеждата, че противникът е запознат с Женевските конвенции?