Далече зад него се разнесе трясъкът на автоматична карабина. Без съмнение това бе Рикит, който не желаеше да се предаде, който продължаваше да стреля и да избива враговете от спалнята на горния етаж.
В този миг затрака автомат. Изглеждаше не по-далеч от двадесетина ярда, виждаха се ясно дори ярките припламвания на изстрелите. След момент се разнесоха викове на немски и се обадиха други автомати. Ноа тичаше шумно към пробива в плета и се мушна през него, чувайки през цялото време как куршумите свирят остро и плачевно съвсем близо наоколо. Другите тичаха след него, като шляпаха звънливо по глинестата почва, и минаха през плета, чупейки в устрема си жилавите клонки около пролуката. Стрелбата се усили и над пътя, стотина ярда по-надолу, полетяха трасиращи куршуми, които за щастие профучаха много високо над главите им. Ноа изпита някакво особено облекчение и чувство за сигурност при мисълта, че противникът пилее тия куршуми по клоните на дърветата.
Той беше попаднал в открито пространство и сега хукна по него, следван от останалите. Огнените линии на куршумите вече шареха пред тях и отляво долитаха изненадани възклицания на немски, но личеше, че стрелбата е случайна и без определена цел. Ноа усещаше, че се задъхва, че нещо горещо притиска гърдите му и му се струваше, че тича ужасно бавно. „Мини — смътно си спомни той, — цяла Нормандия е осеяна с мини!“ В този миг в тъмнината пред него изплуваха някакви неясни силуети и той едва не стреля тъй, както тичаше. Но фигурите измучаха и на фона на небето проблеснаха рога. В следващия миг Ноа вече тичаше сред четири-пет крави, стараейки се да се отдалечи от стрелбата, като се блъскаше във влажните им хълбоци, които лъхаха на престояло мляко. Една от кравите, падна, улучена от куршум. Ноа се препъна в нея и се строполи от другата й страна. Кравата зарита конвулсивно и се опита да се изправи, но не успя и отново се търколи на земята. Останалите войници прелетяха край него, но той стана и хукна след тях.
Дробовете му отново заклокочиха и му се стори, че не може да направи нито крачка повече. Обаче продължи да тича, вече съвсем изправен, без да обръща внимание на куршумите, защото жестоката остра болка някъде около корема му не му позволяваше да се навежда.
Надмина един от тичащите войници, после втори, трети. Чуваше ясно тежкото им дишане и се удивляваше, че може да се движи така бързо, да изпревари всички.
Най-важното беше да прекосят голата нива, да се доберат до следващия плет, до следващата канавка, преди немците да ги открият с прожекторите си…
Обаче тая нощ германците не проявиха желание да осветяват околността и постепенно стрелбата замря. Ноа измина по-бавно последните двадесет ярда до живия плет, откроил тъмната си маса на фона на небето; сред неговия гъсталак се издигаха дървета, засадени на равно разстояние едно от друго. Ноа се хвърли на земята и остана неподвижен. Лежеше така, задъхан, и въздухът излизаше със свистене от гърдите му. Един след друг останалите войници се строполиха до него на земята. Всички лежаха с лице надолу, впили пръсти в мократа почва, едва поемащи дъх и неспособни да говорят. Над главите им прелетя с писък дъга от трасиращи куршуми. После внезапно стрелбата се отклони и се насочи към другия край на нивата. Оттам се разнесе бясно мучене и тропот на копита, последвани от сърдит, далечен вик на немски, и картечницата престана да стреля.
Настъпи тишина, нарушавана само от тежкото мъчително дишане на четиримата войници.
Мина доста време, преди Ноа да се реши да се изправи. „Ето че пак съм първи — обади се някакъв спокоен глас в уморения му и размътен мозък. — Райкър, Каули, Демът, Рикит — всички трябва да ми се извинят за онова, което сториха във Флорида…“ При тая мисъл той изпита детинска радост, която нямаше нищо общо с потния задъхан човек, седнал приведен над потъмнялата земя.
— Е, хайде — рече Ноа с престорено спокоен глас, — да тръгваме, че ще закъснеем за закуска.
Войниците станаха един по един, като се оглеждаха наоколо. В тъмнината не се чуваше никакъв звук, никакво движение. Откъм фермата долетя пукотът на автоматичната карабина на Рикит, който продължаваше да се зъби и да предизвиква врага, но стрелбата нямаше вече никаква връзка с тях. Някъде далече се извършваше въздушна бомбардировка. Ярките огнени следи на снарядите на фона на черното небе и краткотрайните припламвания на взривовете напомняха фойерверки в стар ням филм. „Немците бомбардират крайбрежието — реши Ноа — Да, сигурно са немците — ние не летим нощем над тоя район. — Той беше доволен, че мозъкът му така точно и ясно възприема и анализира явленията. — Следователно остава ни само да се движим в тая посока, да продължим да вървим, нищо друго…“