— Един войник по-малко — обади се Бърнекер. После посегна за карабината на Райкър, извади машинално пачката и дръпна затвора, за да изхвърли патрона от цевта. След това вдигна патрона и го сложи заедно с пачката в джоба си.
Ноа стана и Бърнекер го последва. Каули се поколеба. После въздъхна и също се изправи.
Ноа пропълзя през плета и прекоси пътя. Другите двама последваха веднага примера му.
В далечината, по посока на крайбрежието, се чуваше непрекъснат артилерийски грохот. „Във всеки случай — помисли си Ноа, като се движеше бавно и предпазливо край живия плет, — във всеки случай американската армия е все още във Франция!“
Къщата и оборът до нея изглеждаха пусти. В двора, изпружили крака, лежаха две мъртви крави, които бяха почнали да се подуват; обаче голямото сиво каменно здание, което тримата наблюдаваха над ръба на канавката, изглеждаше спокойно и безопасно.
И тримата се чувстваха вече съвсем изтощени и се движеха замаяни, изпаднали в някакво тъпо вцепенение, като залитаха прегърбени и влачеха крака. Ноа схващаше, че не е способен повече да тича, дори ако им се наложеше. На няколко пъти бяха забелязвали германци, често чуваха гласовете им, а веднъж — Ноа беше сигурен в това — двама немци на мотоциклет ги съзряха точно в момента, когато залягаха. Немците обаче само намалиха скорост, погледнаха към тях и продължиха пътя си. Трудно можеше да се каже какво именно — високомерно равнодушие или страх — бе накарало германците да ги оставят на мира.
Каули се задъхваше при всяко движение, въздухът излизаше със свистене през ноздрите му и на два пъти пада, докато прехвърляше плетищата. По едно време се опита да захвърли карабината си и Ноа и Бърнекер загубиха десетина минути, докато го отклонят от това намерение. Половин час мина, преди Каули да поиска обратно оръжието си, което Бърнекер бе взел да носи заедно със собствената си карабина.
Крайно време беше вече да си отдъхнат. Не бяха спали две нощи и от предишния ден не бяха хапвали нищо, а оборът и къщата изглеждаха много примамливи.
— Свалете каските си и ги оставете тука — каза Ноа. — Станете и вървете спокойно.
До обора имаше около петдесет ярда открито пространство. Трябваше да се движат непринудено, за да ги сметнат за германци, ако случайно ги видят. По това време беше станало обичайно Ноа да взема решения и да дава заповеди. Другите двама се подчиняваха безропотно.
Станаха и с карабини през рамо се отправиха към обора, като се стараеха да вървят колкото може по-спокойно. Атмосферата на безмълвие и запустялост, която царуваше наоколо, ставаше още по-подчертана от грохота на оръдейната стрелба в далечината. Вратата на обора зееше отворена. Те минаха край вонящите на гниеща плът крави и влязоха. Ноа огледа помещението. В прашния сумрак се виждаше подвижна стълба, която водеше нагоре към сеновала.
— Качвайте се — рече Ноа.
Каули тръгна пръв, като пристъпваше крайно предпазливо. След него, без да каже нито дума, се покатери Бърнекер. Ноа се улови за стълбата и въздъхна дълбоко. После вдигна очи. Имаше дванадесет стъпала. Той поклати глава — непреодолимо препятствие! Въпреки това започна да се изкачва, като се спираше на всяко стъпало. Дървената стълба беше разнебитена и стара, а към върха миризмата на обор и на прах ставаше все по-силна. Ноа кихна и едва не падна. На последното стъпало се спря още по-дълго, събирайки сили, за да се промъкне в сеновала. Бърнекер приклекна и го улови под мишниците, после го задърпа нагоре. Ноа подскочи и се строполи на пода, изпълнен от признателност към приятеля си и изненадан от силата му. След миг се надигна, пропълзя до прозорчето в дъното на сеновала и надникна навън. На петстотин ярда от обора забеляза няколко камиона и дребни човешки фигури, които се суетяха наоколо, но всичко това — наблюдавано от такава височина — изглеждаше много далечно и безопасно.
На около половин миля догаряше бавно някаква ферма, но и този пожар изглеждаше нещо естествено и без особено значение. Ноа се обърна с гръб към прозореца и неволно примига. Бърнекер и Каули го погледнаха въпросително.
— Ето че си намерихме нещо като казарма — рече Ноа. Той се ухили глупаво, въобразявайки си, че е казал нещо много умно и оригинално. — Не знам какво възнамерявате да правите вие, но аз смятам да поспя.
После свали внимателно карабината си и се изтегна на пода. Затвори очи и чу как другите двама се разположиха на земята. След минута заспа. Десет секунди по-късно се събуди, с чувството, че някаква сламка го гъделичка по врата. Размърда глава — нервно и отривисто — като дете, което тепърва се учи да се движи. Някъде наблизо паднаха два снаряда и през ума му мина неприятната мисъл, че един от тримата трябва да остане на пост, докато другите почиват; да, този въпрос трябваше веднага да се обсъди с Бърнекер и Каули. В следващия момент отново заспа.