Почти беше тъмно, когато се събуди. Оборът беше изпълнен с някаква странна и оживена глъч, която правеше стените и пода да треперят леко. Ноа дълго време остана да лежи така, без да мръдне. Беше толкова приятно и удобно да се изтяга на меката слама, която миришеше на изсъхнала трева и добитък, без да се тревожи за това, че е гладен, жаден и че се намира далеч от дома си. Обърна глава — Бърнекер и Каули продължаваха да спят. Каули хъркаше; Бърнекер спеше съвсем тихо. В полутъмния сеновал лицето му изглеждаше детско, с омекотени черти. Бърнекер спеше така спокойно и с такъв доверчив израз, че Ноа започна с умиление да се усмихва.
В следващия миг обаче той си спомни къде се намира и шумът около него съвсем го разбуди. Край обора се движеха камиони и коне теглеха скърцащи каруци.
Ноа се изправи бавно. Припълзя до прозореца и надникна. През един отвор в живия плет минаваха немски камиони, пълни с мълчаливи войници; отвъд плета се простираше гола нива и в нея имаше други камиони, на които товареха боеприпаси. Ноа разбра, че пред него се намира голямо муниционно депо и че сега — в настъпващия мрак, когато нямаше опасност от въздушни нападения — немските артилерийски части се снабдяваха с боеприпаси за следващия ден. Присвил очи, за да вижда по-добре през леката мъгла и тъмнината, той наблюдаваше как войниците мълчаливо и бързо товарят на камионите и каруците дългите кошници, пълни с 88-милиметрови снаряди. Присъствието на толкова много коне — сякаш възкръснали от някогашни войни — представляваше наистина твърде странна гледка.
В тия едри, тромави и търпеливи животни, както и в хората, които ги държаха за юздите, имаше нещо старомодно и същевременно твърде безобидно.
„Да — машинално си помисли Ноа, — в артилерийския дивизион с удоволствие биха научили нещо за това депо!“ Той претърси джобовете си и намери парченце молив. С него беше писал на Хоуп — преди колко време беше това? — на борда на десантната лодка. Тогава му се беше сторило, че писмото ще му помогне да забрави къде се намира, да забрави снарядите, които се сипеха около него във водата; писмото обаче така си беше и останало, недовършено. „Мила, аз постоянно мисля за тебе…“ (Какви обикновени и банални думи! А човек би допуснал, че в такъв момент ще пише за нещо много важно, за нещо скрито дълбоко в душата, което никога преди не е разкривал.) „Предстои ни да влезем в бой; всъщност би могло да се каже, че ние вече се бием, макар да е трудно да се повярва, че през време на сражение човек може да седи така и да пише на жена си…“ Тук Ноа беше спрял, защото ръката му бе започнала да трепери и трябваше да прибере молива и хартията. Сега той пребърка отново джобовете си, но не успя да намери писмото. Тогава измъкна портфейла си и извади снимката на Хоуп с бебето. На обратната й страна тя беше написала: „Една тревожна майка и едно безгрижно дете.“
Ноа отново погледна от прозорчето. По права линия с депото, на разстояние от около половин миля, се издигаше камбанарията на църква. Той внимателно начерта върху гърба на фотографията една малка карта, обозначи църквата и отбеляза разстоянието. На петстотин ярда на запад се виждаха четири къщи, които също нанесе. После разгледа критично скицата си. Не беше лоша. Ако успееше да се добере до американските линии, картата можеше да се окаже полезна. Ноа отново отправи очи към бойниците, които подреждаха методично плетените кошници под прикритието на дърветата на около осемстотин ярда от църквата и петстотин ярда от групата къщи. Отвъд нивата, в която се намираше депото, се виеше асфалтирано шосе, което той също нанесе на схемата, отбелязвайки грижливо завоите. После скри фотографията в портфейла си и се зае с удвоен интерес да разгледа отново местността. Някои от камионите и каруците завиваха по един междуселски път, който пресичаше шосето на шестстотин ярда от обора, после се скриваха от погледа зад малка горичка и повече не се появяваха. „Сред дърветата сигурно има батарея“ — реши Ноа. По-късно можеше да се опита да отиде и провери лично. Това сигурно щеше да представлява интерес за дивизията.
Той се чувстваше вече обхванат от нетърпение и изпълнен с нови сили. Беше просто непоносимо да стои така, бездеен, с тия сведения в джоба, когато може би само на пет мили оттука дивизионните оръдия стреляха слепешката по пустите ниви. Отстрани се от прозореца и се приближи до Бърнекер и Каули, които продължаваха да спят. Наведе се, за да събуди Бърнекер, но се разколеба. До мръкване имаше петнадесет минути. Можеше да ги остави да поспят, още малко.