— Къде е тоя Каули? — обади се човекът от Джорджия.
— Оттатък канала — обясни Бърнекер.
— Сигурно много обичаш тоя мистър Каули — продума войникът, взирайки се в сивеещата нощ към отвъдния бряг.
— Просто съм влюбен в него — отвърна Ноа с надежда, че другите ще му попречат да тръгне, но никой не се обади.
— Колко време смяташ ще ти трябва? — попита войникът.
— Петнадесетина минути.
— Вземи, пийни. Това ще ти даде кураж за петнадесет минути! — Джорджиецът му подаде една бутилка, чието дъно беше изцапано от студената лепкава кал, в която войниците се бяха търкаляли цялата нощ. Ноа я отпуши и отпи голяма глътка. В очите му бликнаха сълзи, в гърлото и гърдите му се разля гореща вълна, а стомахът му пламна, сякаш в него имаше електрически нагревател.
— Каква е тая ужасия? — попита той, като връщаше бутилката.
— Домашна работа — обясни войникът в окопа. — Ябълкова ракия, ако не се лъжа. Чудесно сгрява, когато минаваш вода. — Той подаде бутилката на Бърнекер, който отпи бавно и предпазливо.
След момент Бърнекер остави бутилката и се обърна към Ноа:
— Мисля, че не си длъжен да се връщаш за Каули. Той можеше да дойде с нас. Ти изобщо не носиш никаква отговорност за тоя мошеник. На твое място не бих отишъл. Ако смятах, че заслужава, бих те придружил. Но той не заслужава, Ноа.
— Ако не се върна до петнадесет минути — повтори Ноа, тайно възхитен от спокойствието, логиката и хладнокръвието на Бърнекер, — погрижи се да предадат картата в разузнавателния отдел.
— Бъди спокоен — рече Бърнекер.
— Ще отида да предупредя оня нервен тип при картечницата да не стреля по тебе — рече войникът от Джорджия.
— Благодаря — продума Ноа и тръгна обратно към канала; мократа риза продължаваше да плющи по голите му крака, но изпитият алкохол бе оказал своето въздействие и той не трепереше вече от студ. При ръба на канала се спря. Приливът се бе засилил и студената вода клокочеше тихо край бреговете. Ако се върне сега, след половин час ще бъде в командния пост, а може би и в болница, на легло под топли завивки, ще му дадат да пие нещо горещо и ще го оставят да спи цели дни, цели месеци дори… Беше направил всичко по силите си, и даже нещо повече и никой не би могъл да го обвини в пропуск, беше прехвърлил канала и довел Бърнекер, бе направил картата и не се беше предал, когато това изглеждаше съвсем лесно, беше използвал всички възможности; всъщност лейтенант Грийн искаше от тях само едно — да се доберат до американските линии. При това дори да успее да намери Каули, последният можеше отново да откаже да мине през канала, а водата — с покачването на прилива — ставаше все по-дълбока…
Ноа се поколеба, коленичил и загледан в течащия край него поток. После нагази решително в канала.
Беше забравил, че водата е толкова студена. Тя притискаше гърдите му сякаш с железен обръч. Той пое дълбоко въздух и залитайки, тръгна бързо напред. Най-после стигна до брега и се отправи срещу течението, като се стараеше да си припомни какво разстояние бяха минали с Бърнекер и как изглеждаше мястото, от което се бяха спуснали във водата. Вървеше бавно, с гърди срещу прииждащата вода и от време на време спираше, за да се ослуша. Някъде далече в небето се чуваше бръмченето на самотен самолет и безпорядъчна стрелба на зенитни оръдия, които гонеха последния немски летец, преминал преди зори фронтовата линия. Наоколо обаче всичко беше тихо.
Ноа стигна едно място, което му се стори познато, и се измъкна с усилие на брега. Обърна се с гръб към канала и запълзя срещу храсталаците, които се очертаваха в тъмнината пред него. Спря на пет стъпки от тях и прошепна: „Каули, Каули!“
Отговор не последва. Обаче Ноа беше сигурен, че се намира на мястото, където бяха оставили Каули. Пропълзя още няколко стъпки.
— Каули! — извика той по-високо. — Каули…
В храстите нещо се размърда.
— Остави ме на мира — обади се Каули.
Ноа запълзя по посока на гласа. Най-после на тъмния фон на листака забеляза неясно очертаната глава на Каули.