— Дойдох да те взема — прошепна Ноа. — Хайде, тръгвай.
— Остави ме на мира — повтори Каули.
— Не е дълбоко — каза раздразнено вече Ноа. — Дявол да те вземе, разбери, че не е дълбоко. Не е нужно да плуваш.
— Сериозно ли говориш? — упорстваше Каули.
— Бърнекер е вече там. Тръгвай. Нашите ни чакат. Всички постове са предупредени и следят за нас. Тръгвай, докато не се е съмнало.
— Сигурен ли си? — В гласа на Каули прозвуча недоверие.
— Разбира се.
— По дяволите — отсече Каули. — Не желая да дойда.
Без да каже нещо повече, Ноа тръгна обратно към канала. След момент обаче чу зад гърба си шумолене и разбра, че Каули го следва. При брега Каули едва не се разколеба отново. Ноа не се опита да го уговаря и навлезе в канала. Този път водата не му се стори никак студена. „Сигурно започвам да се вцепенявам!“ — помисли си той. Каули се свлече в канала с плясък. Ноа го хвана здраво, за да не нагълта вода от страх. Чувстваше през дебелите мокри дрехи, че Каули целият трепери.
— Дръж се за мен — заповяда Ноа — и не вдигай шум.
Тръгнаха напреко през канала. Сега всичко изглеждаше много по-лесно.
Пътят беше вече познат и Ноа се движеше бързо, без страх към отвъдния бряг.
— О, майчице, майчице — повтаряше непрекъснато Каули с писклив и уплашен глас. — О, майчице, майчице, майчице… — Въпреки нова той не изоставаше от Ноа и дори в дълбоките места вървеше, без да се двоуми. Когато се добраха до брега, Ноа не се спря. Обърна се и тръгна срещу течението, като търсеше срутения участък, където с Бърнекер бяха излезли на суша. Те стигнаха до него много по-бързо, отколкото той очакваше.
— Тук — рече Ноа и се обърна към Каули. — Дай ръка да ти помогна.
— Майчице — простена Каули, — о, майчице…
Ноа го заблъска ожесточено и Каули започна да се катери. Той обаче беше тежък непохватен човек и закачи един камък, който падна шумно, разплисквайки водата. Все пак успя да се добере с коляно до горната част на брега и вдигна другия си крак. В този миг се разнесе кратка пушечна стрелба.
Каули се изправи като безумец с целия си ръст и започна да размахва ръце. Опита се да се хвърли напред, но загуби равновесие и полетя надолу. Обувката му удари Ноа със страшна сила по главата. Каули изпищя високо, преди да падне във водата, и изчезна под повърхността. Ноа остана така, неподвижен, до брега, гледайки тъпо мястото, където беше изчезнал Каули. Направи крачка в тая посока, но нищо не можа да забележи и в същия миг почувства, че коленете му се огъват. Обърна се и залитайки, пристъпи към брега. После бавно, с вцепенени ръце, започна да се катери нагоре. „Каули беше сънувал, че се е удавил — помисли си замаяно той, — и ето, наистина се удави!“
Най-после той се добра до върха разтреперан като в треска. И продължи да трепери, когато Бърнекер и човекът от Джорджия го вдигнаха и хукнаха с него в обратна посока на канала.
Половин час по-късно, облечен в униформа с три номера по-голяма от неговия размер, която бяха свалили от гърба на някакъв убит, Ноа стоеше пред началника на разузнавателния отдел при дивизията. Началникът беше сивокос и пълен, нисък на ръст подполковник, чието лице и посивяла брадичка бяха целите намазани с морава течност, с помощта на която той се мъчеше да се избави от някакъв изрив, без да се откъсва от служебните си задължения.
Дивизионният команден пункт се намираше в защитена с пясъчни торби барака, чийто под беше осеян със спящи войници. Още не беше съмнало напълно и началникът на разузнаването трябваше да се взира в картата, която Ноа бе начертал, при светлината на свещта, защото всички генератори и електрически съоръжения за щаба бяха потопени, преди да ги свалят на брега.
Бърнекер стоеше като унесен до Ноа, със залепнали от умора очи.
— Добре — повтаряше подполковникът, кимайки непрестанно глава, — добре, много добре. — Обаче Ноа почти не можеше да си спомни за какво говореше този човек. Съзнаваше само, че е много потиснат душевно, но не беше в състояние да разбере точно защо.
— Много добре, момчета — продължи любезно човекът с моравото лице и сякаш дори им се усмихна. — Няма никакво съмнение, ще получите медали за това. Веднага ще предам картата в щаба на корпусната артилерия. Обадете ми се следобед и ще ви кажа какви са резултатите.
Ноа стоеше замаян, като се питаше защо човекът пред него има такова мораво лице и за какво всъщност говори.
— Бих искал да получа обратно снимката си — рече той съвсем отчетливо. — На нея са жена ми и синът ми.