— Разбира се. — Подполковникът се усмихна още по-широко и разкри жълтите си похабени зъби над изпоцапаната с морави петна брадичка. — Ще си я получите, когато се видим следобед. Трета рота се преобразува. Останали са около четиридесет човека, заедно с вас. Евънс — заповяда той на един войник, който дремеше прав, опрян на стената на бараката, — отведи ги в трета рота. — После се обърна усмихнат към Ноа: — Не се плашете, няма да ходите много. Ротата е в една съседна нива. — Той отново се наведе над картата, като кимаше глава и повтаряше — Добре, много добре!
Евънс ги изведе от бараката и ги поведе в утринната мъгла към съседната нива.
Първият човек, когото видяха, беше лейтенант Грийн, който едва ги погледна и каза:
— Ей там има одеяла. Вземете ги и лягайте да спите. После ще поговоря с вас.
По пътя минаха край Шийлдс, ротния писар, който беше вече успял да си приспособи маса от два празни сандъка за провизии и се бе настанил в канавката под дърветата в края на нивата.
— Хей — извика им той, — имам писма за вас! Още от първата поща. Малко остана да ги върна. Мислех, че няма да ви видя вече.
Шийлдс се порови в една военна чанта и измъкна няколко плика. Един от тях беше от груба кафява хартия, адресиран до Ноа с почерка на Хоуп. Ноа го мушна в джоба на ризата на убития, която беше облякъл, и взе три одеяла. После заедно с Бърнекер избраха внимателно място под сянката на едно дърво и разстлаха одеялата. Отпуснаха се тежко на земята и свалиха обущата, които им бяха дали. Ноа разпечата плика. От него падна някакво малко списание. Той примига изненадано, но се залови да прочете писмото.
„Мили — пишеше Хоуп, — най-напред трябва да ти обясня защо ти пращам списанието. Стиховете, които получих от тебе от Англия, ми се сториха толкова хубави, че просто не можах да ги запазя само за себе си и си позволих да ги изпратя…“
Ноа взе списанието. На корицата прочете собственото си име. Започна да прелиства бавно страниците. На една от тях отново видя името си и под него стегнатите къси редове на стихотворението.
„Пази се от сърдечните вълнения — прочете той, — не за през война създадени са те…“
— Хей — извика той, — слушай, Бърнекер!
— Какво? — Бърнекер бе започнал да чете писмото си, но се беше отказал и сега лежеше изтегнат по гръб на одеялото, втренчил поглед в небето. — Какво искаш?
— Знаеш ли, Бърнекер, едно списание е отпечатало мое стихотворение. Искаш ли да го прочетеш?
След продължително мълчание Бърнекер се надигна.
— Разбира се — рече той. — Дай го!
Ноа му подаде списанието, препънато на страницата, на която беше поместено стихотворението. Бърнекер зачете бавно, движейки беззвучно устни. Един-два пъти притвори очи и главата му започна да се полюлява леко, но въпреки това успя да стигне до края.
— Знаменито — заяви той. После върна списанието на Ноа, който седеше до него на одеялата.
— Да не се шегуваш? — попита Ноа.
— Стиховете ти са чудесни — увери го сериозно Бърнекер и кимна глава в потвърждение на думите си. После отново се изтегна на земята.
Ноа се вгледа в страницата, но очите му бяха толкова уморени, че не можа да прочете самото стихотворение, което беше набрано с много дребен шрифт. Прибра списанието в джоба на ризата и се настани под топлите одеяла.
Тъкмо се канеше да затвори очи, когато видя Рикит. Сержантът беше застанал над него гладко избръснат и в нова униформа.
— О, господи — долетя сякаш някъде отдалече и отвисоко гласът на Рикит, — евреинът е пак при нас!
Ноа притвори очи. Той знаеше, че по-късно тия думи на Рикит ще имат голямо значение в неговия живот, но в момента единственото нещо, което го интересуваше, беше да се наспи.
Глава двадесет и девета
Отстрани на пътя бе поставена табелка, която гласеше: „Следващите хиляда ярда се намират под артилерийския обстрел на противника. Движете се на интервал от седемдесет и пет ярда!“
Майкъл погледна косо към полковник Павоне. Но полковникът, настанен на предната седалка на джипа, четеше някакъв подвързан във вестник криминален роман, който бе намерил още в сборния пункт в Англия, когато чакаха да ги прехвърлят през Ламанш. Майкъл за първи път срещаше човек, който може да чете в кола.
Той натисна педала и джипът полетя по пустия път. Вдясно се простираше изровено от бомби летище, където се търкаляха останките от немски самолети. Далеч пред тях се виждаше ивица дим, която се стелеше над житните ниви, трепкащи в ярката светлина на летния ден. Джипът се носеше бързо по асфалтирания път и скоро се намери под закрилата на група дървета, прехвърли едно малко възвишение и опасните хиляда ярда останаха зад него.