Оръдията трещяха вече навсякъде около него. Трудно беше човек да си представи, че тук съществува някакъв порядък, че хора дават нареждания по телефона, нанасят сведения на карти, коригират огъня, боравят с огромни сложни механизми, които вдигат гърлата на оръдията така, че в даден миг да стрелят на пет мили, а в следващия — на седем, че всичко това се върши невидимо за очите, сред избите на стария град, зад старинните стени на парковете и в гостните на французи — до вчера водопроводчици и месари, а днес мъртъвци. Колко голям беше Кан, колко души живееха в него, приличаше ли тоя град на селища като Бъфълоу, Джърси Стрийт, Пасадена?…
Джипът продължаваше да пълзи напред. Павоне разглеждаше с интерес всичко наоколо, а Майкъл изпитваше все по-остро неприятното усещане, че гърбът му е съвсем оголен.
Завиха зад един ъгъл и навлязоха в улица, чиито триетажни сгради бяха напълно разрушени. Паважът беше задръстен с купища каменни и тухлени отломки, паднали от разнебитените стени, мъже и жени ровеха търпеливо сред развалините като плодоберачи и вадеха от своите порутени жилища ту някое килимче, ту лампа, ту чифт чорапи или кухненски съд, забравили и английските оръдия, и снайперистите, и немските батареи отвъд реката, които обстрелваха града — забравили всичко освен обстоятелството, че тук доскоро са били техните домове, че под тия грамади от камък и греди лежи тяхното имущество, събирано в продължение на цял живот.
Улицата беше осеяна с ръчни и детски колички. Хората събираха сред развалините прашните си вещи, притискаха ги към гърдите си като истински съкровища и се спускаха предпазливо към паважа, за да поставят всичко в малките превозни средства. После, без дори да поглеждат към минаващите американци, спрелия случайно канадски джип или линейка, плъзваха обратно, към върха на застиналия каменен поток и почваха отново да се ровят за някое разнебитено съкровище.
Докато джипът минаваше край всички тия хора, които приличаха на търпеливи жетвари, Майкъл за миг забрави опасенията си, че може да получи куршум между плешките или в кълбовидната пулсираща нежна тъкан в гръдния си кош. (Той беше почти уверен, че ако стрелят срещу него, сигурно ще го улучат тъкмо в сърцето!) Изпитваше желание да се изправи и да каже на тия французи, които се ровеха из развалините на домовете си: „Вървете, бягайте от града. Не си заслужава да мрете за всички тия неща. Това, което чувате сега, са експлозии на снаряди. А стоманата не прави разлика между униформа и плът, между военни и цивилни. Върнете се по-късно, когато войната отмине. Вашите съкровища са на сигурно място — те никому не са нужни и никой не може да ги използва.“
Но Майкъл не каза нищо и джипът продължи да пълзи бавно по улицата, край която, обхванати от неизлечимата треска за собственост, хората копаеха високо там, сред развалините, търсейки поставения в сребърна рамка портрет на някоя баба, сита, кухненски ножове и везани кувертюри, които са били снежнобели, преди да падне бомбата върху къщата.
След малко излязоха на широк площад, запустял и съвсем открит в единия край, защото всички къщи там бяха сринати със земята. Зад площада течеше река Орн. Отвъд нея се намираха — Майкъл знаеше това — германските позиции, от които без съмнение внимателни очи следяха движещия се бавно джип. Той знаеше също, че този факт е известен и на Павоне, който въпреки това не намираше за нужно да увеличи скоростта. „Какво, дявол да го вземе, иска да докаже тоя мошеник — питаше се Майкъл — и защо не го доказва, без да рискува моята кожа?“
Никой обаче не откри огън по тях и те продължиха пътя си.
Наоколо всичко изглеждаше спокойно, макар че оръдията продължаваха да стрелят. Шумът от мотора на джипа — станал толкова познат след безкрайните пътувания по прашните пътища, сред войскови колони и пукота на снаряди — не смущаваше вече слуха. Движейки се така из мъртвите разбити улици на стария град, Майкъл се ослушваше внимателно за всяко шумолене, за всяко изскърцване, за звука от обръщане на дръжка на врата, уверен, че ще чуе всички тия звуци дори ако цял артилерийски полк би открил стрелба на стотина ярда от него.
Павоне обикаляше бавно из улиците ту под палещите лъчи на лятното слънце, ту под пурпурните сенки, познати на Майкъл от картините на Сезан, Рьоноар и Писаро дълго преди кракът му да стъпи на френска земя. Неочаквано Павоне спря джипа, за да прочете една по чудо оцеляла табела, която съобщаваше гордо имената на две вече несъществуващи улици. Той заоглежда наоколо внимателно, с нескрито любопитство, докато Майкъл наблюдаваше ту здравия му набит врат под каската, ту зиналите в сивите каменни стени дупки, откъдето всеки миг можеше да се появи смъртта.