Павоне отново подкара бавно джипа, този път през място, което очевидно бе представлявало една от главните артерии на града.
— Прекарах тук една събота и неделя през тридесет и осма година — обади се Павоне, като се обърна назад, — с един приятел, филмов производител, и две момичета от неговото студио. — Той замислено поклати глава. — Добре си погуляхме! Приятелят ми, на име Жюл, падна убит още в четиридесета… — Павоне погледна към околните разбити витрини. — А сега не мога да позная ни една улица!
„Просто невероятно! — помисли си Майкъл. — Тоя човек рискува живота ми, за да си спомни как се е забавлявал преди шест години с две начинаещи артистки и един филмов производител, който вече е покойник…“
Свиха по улица, на която имаше необикновено оживление. До една църковна стена бяха спрели камиони, трима-четирима млади французи с ленти на бойци от Съпротивата около ръкавите си патрулираха край една желязна ограда, а няколко канадци настаняваха ранени цивилни в санитарна кола. Павоне спря джипа на малкия площад край църквата. На тротоара лежеше цяла планина от вещи: стари куфари, плетени кошници, пътни чанти, пазарни мрежи, натъпкани с бельо, чаршафи, и одеяла, в които бяха завързани различни домашни принадлежности.
По улицата мина на велосипед девойка в светлосиня рокля, чистичка и спретната, сякаш извадена от кутия. Беше много хубава, с чудесна синкавочерна коса. Майкъл я изгледа с любопитство. Тя му отвърна със студен поглед и върху лицето й се изписа презрение и омраза. „Сигурно ме смята отговорен за бомбардировките — помисли си той, — за това, че родният й дом е разрушен, баща й убит, а любимият й е бог знае къде!“ Девойката префуча по разбития от снарядите паваж, отмина санитарната линейка и се отдалечи, сподирена от хубавата си развята пола. Майкъл изпита желание да я последва, да я заговори, да я убеди… Да я убеди в какво? В това, че не е безсърдечен циник, готов да се зазяпа в чифт хубави крака в този град, споходен от смъртта, че разбира нейната трагедия, че тя не бива да го осъжда така прибързано още от пръв поглед, че в сърцето си трябва да намери малко състрадание и съчувствие към него — състрадание и съчувствие, каквито имаше право да очаква по отношение на самата себе си…
Девойката изчезна.
— Да влезем — обади се Павоне.
След ослепителната слънчева светлина вън, църквата им се стори съвсем тъмна. Майкъл помириса въздуха. Лекият благоуханен аромат на свещи и тамян, които набожни богомолци бяха горили в продължение на векове, беше примесен с дъха на обор и тежкия лъх на старост, лекарства и на смърт.
Застанал в преддверието, той примига и се заслуша в шума от детски крачета по застлания със слама каменен под. Високо над него зееше голяма дупка, пробита от снаряд. През нея, като мощен кехлибареножълт прожектор, раздиращ религиозния мрак, струеше поток слънчева светлина.
Когато очите му свикнаха с тъмнината, Майкъл откри, че църквата е претъпкана с хора. Жителите на града или по-точно оцелелите, които не бяха успели да избягат, бяха се събрали тук със смътната надежда, че бог ще ги спаси, че някой ще ги евакуира зад бойните линии. В началото Майкъл помисли, че е попаднал в огромно църковно сиропиталище. На пода, върху носилки, одеяла и купчинки слама, лежаха десетки сбръчкани, полумъртви, жълтолики и мършави осемдесетгодишни старци. Те триеха с прозрачни ръце схванатите си вратове; подръпваха немощно към себе си краищата на одеялата; мърмореха неразбираемо с пискливи нечовешки гласове; гледаха втренчено с възпалени безжизнени очи хората около себе си; пикаеха направо на пода, защото нямаха сили да станат и бяха съвсем безразлични към околната среда; дращеха мръсните превръзки върху рани, получени във войната, която младите поколения водеха вече от цял месец насам в техния град; умираха бавно от рак, туберкулоза, артериосклероза, нефрит, гангрена, недояждане и старческа немощ. Тежката миризма, която излъчваха всички тия болни и безсилни старци, събрани в пробитата от снаряди църква, предизвика неволна тръпка у Майкъл, който разглеждаше мълчаливо похабените им злобни лица, осветени от случайни златисти слънчеви лъчи, наситени с трептящи прашинки. И сред тая тълпа, между сламените тюфлеци и мръсните носилки, между болните от рак и старците с раздробени бедра, които бяха престанали да се движат пет години преди англичаните да влязат в града, между старците, чиито правнуци бяха паднали убити при Седан, край езерото Чад и при Оран — сред цялата тая тълпа тичаха и играеха децата; те припкаха весело напред-назад, осветени за момент от яркото слънце, струящо през пробива в кубето, и потъваха отново в пурпурния църковен мрак подобно на искрящи водни бълхи, сподирени от звънкия си писклив смях, който се носеше над главите на умиращите върху каменния под.