„Ето на, това е войната мислеше си Майкъл, — ето истинската война!“ Тук нямаше офицери да крещят с пресипнал глас команди сред грохота на оръдията, нямаше войници да се хвърлят срещу щиковете в името на велики идеали, нямаше военни комюникета и заповеди за награждавания, не тук имаше само много възрастни, с крехки кости, побелели, без зъби, глухи, страдащи, безполови старци, събрани из вонящите ъгли на разрушените здания и захвърлени нехайно върху каменния под, за да пикаят под себе си и да умрат сред припкащите крачета на увлечените в игри деца, докато вън, зад църковните стени, оръдията продължаваха безспирно да гърмят, тръбейки с риторичен глас празнословни лозунги, които на три хиляди мили оттука звучаха в ушите на хората като велики истини. Тия лозунги обаче не стигаха до слуха на старците; стенейки глухо като животни, те лежаха на камъните сред краката на играещите деца и чакаха някой офицер от тиловите служби да реши да отдели за ден-два няколко от камионите, които пренасяха муниции, за да ги отведат заедно с техните страдания в друг бомбардиран град, където, забравени от всички, нямаше да пречат на военните операции.
— Е, полковник — обади се Майкъл, — какво би могла да каже по този въпрос службата за гражданска администрация?
Павоне му се усмихна меко и го докосна леко по ръката, сякаш искаше да каже, че като по-възрастен и с по-голям житейски опит разбира добре чувството за вина, което Майкъл изпитва във връзка с всичко това, и му прощава остротата, с която се беше изразил.
— Мисля — отвърна той, — че е по-добре да се махнем оттука. Градът е в ръцете на англичаните, нека те се оправят, както намерят за добре.
До Павоне се приближиха две деца и застанаха до него. Едното беше дребничко и крехко четиригодишно момиченце с големи плахи очи, стиснало ръката на братчето си, което бе с две-три години по-голямо от него, но още по-срамежливо.
— Моля ви се — рече девойчето на френски, — дайте ни малко сардини.
— Не, не! — Момчето дръпна сърдито ръката си и удари сестра си по китката. — Не сардини. Не от тия. Те имат бисквити. Другите дават сардини.
Павоне погледна с усмивка към Майкъл, после се наведе и прегърна девойчето, за което цялата разлика между фашисти и демократи се състоеше в това, че от едните можеше да се искат сардини, а от другите бисквити. Малката се мъчеше напразно да сподави сълзите си.
— Разбира се — успокои я той на френски. — Разбира се. — После се обърна към Майкъл:
— Майк, донесете дажба суха храна.
Майкъл излезе на улицата, доволен да се намери отново на слънце и да подиша чист въздух, и извади от джипа една кутия с консервирана храна. Върна се в църквата, и се огледа за Павоне. Докато стоеше така, с картонената кутия в ръка, около него заподскача седемгодишно хлапе с рошава коса, което се ухили дръзко и с нахален глас запроси:
— Една цигарка, цигарка за татко!
Майкъл бръкна в джоба си. В този миг обаче притича една шестдесетгодишна жена, която сграбчи хлапака за рамото и каза на Майкъл:
— Не, не. Не му давайте цигари. — После се обърна сърдито към детето с възмущението на любеща баба и започна да го хока: — Не бива да пушиш! Нима искаш да си останеш такъв, като джудже!
В тоя миг на съседната улица избухна снаряд и Майкъл не можа да чуе отговора на детето. То се измъкна от ръцете на баба си и припна нататък между лежащите на пода старци.
Бабата поклати глава.
— Полудяха — рече тя на Майкъл, — тия дни съвсем полудяха — После се поклони учтиво и се отдалечи.
Най-после Майкъл успя да открие Павоне, който разговаряше приклекнал с девойчето и братчето му. Приближи се до полковника с лека усмивка. Павоне подаде на момичето кутията с консервираната храна и го целуна леко по челото. Двете деца се отдалечиха със сериозни лица и се мушнаха в една ниша на другия край на църквата, за да отворят съкровището си и да го опитат необезпокоявани от никого.