Майкъл и Павоне излязоха на улицата. В преддверието Майкъл не се сдържа да не се обърне, за да хвърли последен поглед на потъналата в лилав полумрак воняща високосводеста църква. Някакъв старик, проснат на пода край вратата, размахваше немощно ръка, но никой не му обръщаше внимание; а там, в самото дъно на църквата, двете деца — момченцето и момиченцето — дребнички и крехки като кукли, стояха приклекнали над кутията със сухата храна и ръфаха поред таблетката шоколад, която бяха намерили вътре.
Двамата се качиха мълчаливо в джипа и Павоне пак зае шофьорското място. До джипа бе застанал набит шестдесетгодишен французин в синьо дочено яке и стари торбести панталони с двадесетина кръпки по тях. Той поздрави Павоне и Майкъл по военно с леко трепереща ръка. Павоне му отговори. Старецът приличаше малко на Клемансо: имаше щръкнали пожълтели мустаци, свирепо лице и едра глава с работническо кепе на нея.
Французинът се приближи и стисна ръката най-напред на Павоне, а после на Майкъл.
— Американци — произнесе той бавно на английски. — Свобода, братство, равенство.
„О, боже мой — помисли раздразнено Майкъл, — ето още един от ония типични патриоти!“ След това, което бе видял в църквата, той нямаше никакво желание да разговаря с патриоти.
— Седем пъти съм ходил в Америка — продължи старият човек на френски. — Някога говорех английски като майчин език, но вече съм забравил всичко.
В съседната улица избухна снаряд и Майкъл изпита надежда, че Павоне най-после ще потегли. Но полковникът седеше леко облегнат на кормилото и слушаше французина.
— Бях моряк — продължи старецът. — В търговската флота. Бил съм в Ню Йорк, Бруклин, Нови Орлеан, Балтимор, Сан Франциско, Сиатъл, Северна Каролина… И все още чета добре английски.
Той говореше, като се олюляваше леко, и Майкъл реши, че е пиян. В очите му имаше някакъв странен жълтеникав блясък, а устните му под влажните увиснали мустаци потрепваха леко.
— През Първата световна война — подхвана отново французинът — ме торпилираха при Бордо. Шест часа останах във водите на океана. — Той закима енергично и сякаш доби още по-пиянски вид.
Майкъл нетърпеливо раздвижи крака, като се стараеше да подскаже на Павоне, че е време да се махнат оттука. Полковникът обаче не помръдна и продължи да слуша с явно любопитство французина, който тупаше нежно джипа, сякаш пред него се намираше хубав породист кон.
— През миналата война — продължи старият човек — се опитах отново да постъпя, вече като доброволец, в търговската флота. — Майкъл беше чувал много пъти французи да описват сраженията през 1940 година и поражението на Франция, като наричаха това „миналата война“. „Тая следователно трябва да е трета — машинално си помисли той. — Не са малко, дори за Европа!“ — В наборния пункт обаче ми заявиха, че съм бил стар — добави французинът сърдито, като удари с юмрук по капака на джипа — и обещаха да ме вземат, ако положението станело много тежко. — Той се засмя саркастично. — Очевидно за ония хлапаци в наборното бюро нещата никога не стигнаха дотам! — Старецът се огледа наоколо с по-мътени очи, спирайки последователно поглед на огряната от слънцето църква, на струпания пред нея бедняшки багаж, на осеяния с отломки площад и на разрушените от бомби къщи. — Обаче синът ми постъпи във военната флота. Да, и англичаните го убиха при Оран — там, в Африка. Но аз не ги обвинявам. Войната си е война.
Павоне съчувствено докосна ръката на стареца.
— Той беше единственият ми син — тихо продължи французинът. — Когато беше още момче, често му разказвах за Сан Франциско и Ню Йорк. — Неочаквано старецът запретна левия си ръкав. Над лакътя му имаше някаква татуировка. — Вижте — подкани ги той. Майкъл се наведе. На здравата старческа ръка, върху издутите мускули, беше изобразен със зелена боя Уулуърт Билдинг, забил върха си в романтични облаци. — Уулуърт Билдинг в Ню Йорк — с гордост обясни бившият моряк. — На времето това здание ми направи поразително впечатление.
Майкъл се облегна назад и започна да потропва с крака, за да подсети Павоне, че е време да тръгват. Но полковникът не му обърна внимание.
— Чудесна рисунка — рече топло Павоне на французина.
Старецът кимна глава и свали ръкава си.
— Много се радвам, че най-после дойдохте — рече той, — искам да кажа вие, американците.
— Благодаря — продума Павоне.
— Когато прелетяха първите американски самолети, аз се качих върху покрива на къщата и започнах да им махам, макар че хвърляха бомби върху нас. И ето сега вие сте вече тука. Аз разбирам много добре защо се забавихте толкова много — добави той меко.