— Благодаря — рече отново Павоне.
— Една война не свършва за минути, каквото и да разправят някои. И всяка война трае по-дълго от предишната. Това е простата аритметика на историята. — Французинът закима енергично глава, сякаш за да подчертае думите си. — Не мога да кажа, че беше приятно да се чака. Вие нямате представа какво значи да живееш ден след ден под германска власт. — Старецът измъкна оръфан портфейл и го отвори. — От първия ден на окупацията нося това нещо. — Той го приближи към Павоне и Майкъл се наведе, за да го разгледа. Под целулоиден калъф лежеше избеляло парченце от трицветен плат, откъснато от някакво знаме. — Ако го бяха намерили в мене — рече французинът с очи върху тънката муселинена материя, — щяха да ме разстрелят. Въпреки това аз го носих със себе си четири години.
Старецът въздъхна и прибра портфейла.
— Току-що се върнах от бойните линии — рече той. — Обадиха ми, че на моста през реката между британските и германските позиции лежала някаква възрастна жена. Иди виж да не е твоята старица — казах си аз. Отидох и проверих. — Той млъкна и вдигна очи към разрушената църковна камбанария. — Оказа се, че наистина е тя.
Французинът постоя така, без да каже нещо, като гледаше капака на джипа. Павоне и Майкъл също мълчаха.
— Четирийсет години — продума той най-после. — Бяхме женени от четирийсет години! Познахме и радости и скърби. Живеехме оттатък реката. Навярно, горката, е забравила папагала или някоя кокошка и е решила да се върне, за да ги потърси; и немците я надупчили с картечница! В тия германци няма нищо нормално. Още лежи там, с вдигната пола и клюмнала глава. Канадците не ме пуснаха да я прибера. Казаха ми, че трябва да почакам, докато свърши боят… Облякла най-хубавата си рокля. — Старецът заплака. По мустаците му потекоха сълзи и той ги облиза. — Четирийсет години! А едва преди половин час я видях жива. — И плачейки, отново извади портфейла си. — Но няма значение ожесточено изхлипа той, — няма значение… — При тия думи французинът започна да целува през целулоида късчето трицветно знаме, целуваше го страстно, като обезумял. — Няма значение…
Накрая поклати глава и прибра портфейла. После отново потупа с ръка по джипа. И тръгна бавно нататък по улицата, покрай разбитите фирми на магазините и небрежно струпаните купчини камъни, като се отдалечи, без да отдаде чест или да се сбогува.
Майкъл го проследи с очи и почувства, че сърцето му се свива от мъка.
Павоне въздъхна и подкара джипа. Движеха се бавно към покрайнините на града. Майкъл продължаваше да наблюдава прозорците, но вече без страх, почти убеден, че няма да попаднат на снайперисти.
Минаха отново край манастирската стена, но младежът от Торонто беше изчезнал. Павоне натисна силно педала и скоро се намериха извън града. Бяха имали щастие, че не се спряха пред манастира, защото едва минаха три ярда, когато чуха зад гърба си взрив. По пътя се издигна вихрушка от прах, тъкмо на мястото на което се намираха преди минутка.
Павоне и Майкъл се обърнаха назад и се спогледаха. Но не се усмихнаха и не казаха нито дума. После Павоне се наведе над кормилото и потеглиха отново.
Минаха без премеждия хилядата ярда, които се намираха под неприятелски обстрел. Павоне спря джипа и даде знак на Майкъл да поеме кормилото.
Докато заемаше мястото си, Майкъл се обърна и погледна назад. Нищо не показваше, че там, отвъд хоризонта, лежи някакъв град.
Седнал зад кормилото, той се почувства значително по-добре и те потеглиха мълчаливо, огрени от жълтеникавото следобедно слънце, към американските позиции.
Половин миля по-нататък забелязаха войници, които се движеха в колони от двете страни на пътя, и чуха остър звук на гайда. Беше пехотинска дружина, съставена от канадци от шотландски произход, и всяка рота се оглавяваше от гайдар. Дружината се приближаваше бавно към страничния път, който се простираше вляво сред житните нивя. В далечината, над пшеничените класове, се виждаха само главите и част от оръжията на други войници, които се движеха по посока на реката.
Свирнята на тия гайди звучеше прекалено силно, комично и същевременно някак си печално сред голата безлюдна местност. Майкъл подкара съвсем бавно срещу приближаващата дружина. Облечени в дебели походни куртки, по които вече бяха плъзнали петна от пот, войниците крачеха тежко, превити под товара на бомби, патрондаши и кутии с картечни ленти. Начело, на предната рота, непосредствено зад гайдаря, вървеше командирът — млад капитан с едро румено лице и увиснали червеникави мустаци. В ръката си държеше изящно бастунче и удряше бодро крак, сякаш тънкият глас на гайдата предвождаше някакъв весел парад.