Забелязал джипа, офицерът се ухили и помаха с бастунчето си. Майкъл го погледна бегло и спря очи на войниците. Потните им лица изразяваха умора и никой не се усмихваше. Всички бяха в нови униформи, снаряжението им беше безукорно и Майкъл разбра, че за първи път отиват на бой. Вървяха мълчаливо, претоварени и вече уморени, с блуждаещ израз на изопнатите си зачервени лица, сякаш се ослушваха в някакъв звук, но не в свирнята на гайдите, нито в далечния грохот на оръдията или в собствените си провлечени стъпки по шосето, а в някакви слаби гласове, които водеха спор дълбоко в душата им, и те трябваше да съсредоточат цялото си внимание, за да доловят смисъла на тоя спор.
Когато джипът се изравни с офицера, двадесетгодишният атлет с очарователните и комични червеникави мустаци разкри белите си зъби в още по-широка усмивка и избоботи с глас, който можеше да се чу на стотина ярда, макар че колата се намираше само на няколко крачки:
— Прекрасен ден, нали?
— На добър час — отвърна Павоне с естествения и сдържан тон на човек, който се връща от бой и се е научил да владее гласа си, — желая на всички ви успех, капитане.
Младият офицер отново размаха бастунчето си дружески и оживено и джипът отмина бавно ротата, в чийто тил вървеше фелдшерът със знаците на червения кръст върху каската си; той носеше две чанти с медикаменти и крачеше със замислен израз на младежкото си лице.
Ротата сви по пътя сред житните ниви и свирнята на гайдите започна да заглъхва, превръщайки се постепенно в слаб писък, подобен на грак на далечни чайки; не мина много време и всички тия войници с решителни и намръщени лица потънаха в шумолящата пшеница, която се разстилаше нататък като златисто море.
Майкъл се събуди и се заслуша в нарастващия грохот на оръдията.
Чувстваше се потиснат. В ноздрите си усещаше влажния глинест дъх, с който беше наситен въздухът в землянката, и възкиселия мирис на обтегнатото над главата му прашно платнище. Под одеялата беше топло и той лежеше неподвижен в непрогледния мрак, уморен и заслушан в гърмежа на оръдията, който от минута на минута ставаше все по-силен. „Редовното въздушно нападение — помисли той, обхванат от внезапна злоба към германците. — Дяволи, не пропускат ни една нощ!“
Оръдията трещяха сякаш вече съвсем наблизо и наоколо се чуваше смъртоносното тихо съскане на шрапнели, чиито парчета падаха тежко и отсечено на земята. Майкъл протегна ръка за каската си, която се намираше зад гърба му, и я сложи върху слабините си. После примъкна натъпканата с резервни чорапи, гащета и ризи раница, която лежеше до него, и покри с нея корема и гърдите си. Накрая скръсти ръце върху лицето си, вдишвайки топлия дъх на собственото си тяло и миризмата на пот, с която бяха напоени ръкавите на вълнената му фланелка. „А сега — каза си той, след като изпълни тая процедура, която беше подготвил още преди седмици в Нормандия, — сега могат да стрелят по мене!“ Беше предварително определил кои части на тялото му са най-уязвими и най-важни и ги бе защитил. Ако го ранят в ръцете или краката, нямаше да бъде толкова опасно.
Лежеше така в непрогледната тъмнина, заслушан в трясъка и свистенето над главата си. Постепенно дълбоката землянка започна да му се струва уютна и надеждна. Вътрешността беше покрита с груб брезент, съдран от свален безмоторник, а на земята Майкъл беше постлал самолетно платнище от лъскава коприна, което придаваше на това спретнато подземно жилище атмосфера на източен разкош.
Искаше му се да разбере колко е часът, но беше твърде уморен, за да извади фенерчето и да погледне часовника си. Между три и пет сутринта трябваше да стои на пост и той се питаше сънливо дали има смисъл отново да заспива.
Междувременно въздушното нападение продължаваше. „Трябва да са много ниско — реши Майкъл, — защото стрелят по тях с картечници.“ После се заслуша в стрелбата и в упоритото бръмчене на самолетите отгоре. Колко ли въздушни нападения беше преживял? Двадесет? Тридесет? Да, немската авиация беше направила тридесет опита да ги унищожи, него — една частица от безличната войнишка маса, — но не бе успяла.
Майкъл си помисли за възможността да бъде ранен. Една хубавичка рана, дълбока двадесетина сантиметра в месестата част на крака му, и мъничко счупване на бедрената кост. После той си представи как подскача храбро на кокили по стълбата на гара Гранд Сентрал в Ню Йорк с „Пурпурно сърце“ на гърдите и уволнителни документи в джоба.