Той се размърда под одеялото и раницата върху него се отмести малко, почти като някакво топлокръвно живо същество, като някакво момиче. И внезапно изпита бясно, непреодолимо желание да има при себе си жена. Започна да си припомня жените, с които бе поддържал връзки, и местата, където се беше срещал с тях. Първата се казваше Луиза — едва шестнадесетгодишна, но вече с ясни разбирания за любовта. Определиха си среща една събота вечер в дома на родителите й, които бяха поканени на бридж през три квартала от тях. Луиза беше оставила учебниците си на масичката до леглото и през цялото време се ослушваше тревожно дали няма да щракне ключът във входната врата… Спомни си и другите момичета на име Луиза… Всъщност Майкъл бе познавал много жени с това име: изгряващата холивудска звезда от компанията на „Братя Уорнър“, която живееше с три други девойки във Вали; касиерката от ресторанта на 60-а улица в Ню Йорк; и Луиза в Лондон, през дните на въздушните нападения, в чиято стая имаше електрическа печка, която хвърляше такива топли и меки отблясъци по стените… В тоя момент Майкъл обичаше всички тия Луизи, Мерита и Маргарити… Обхванат от мъчително вълнение, той се размърда неспокойно върху твърдата земя, припомняйки си нежната им кожа, техните ръце и крака, начина, по който се смееха и онова, което му говореха, когато се любеха с него.
Спомни си също и жените, с които имаше възможност да се сближи, но по една или друга причина не стори това. Ето например Хелън, високата блондинка, която му шепнеше нещо, допирайки многозначително коляно до него в ресторанта, когато съпругът й ги остави за малко сами, за да си купи пури; нейният мъж обаче беше най-добрият му приятел в колежа и той — възмутен и изненадан — се направи, че не разбира намека й; да, десетина години бяха минали оттогава. Припомняйки си високото съблазнително тяло на Хелън, Майкъл се раздвижи мъчително в тъмнината. Ето и Флорънс, която дойде при него с писмо от майка му и която искаше да стане артистка. Флорънс беше толкова млада и несръчно пряма. Майкъл обаче откри, че е девственица и в прилив на сантименталност реши, че не е справедливо такава невинна девойка да се отдаде без чувства на мъж, който не я обича и никога няма да я обикне. При мисълта за тая стройна и малко неловка млада жена от родния му град той отново се размърда под войнишката раница, обхванат от мъчително съжаление.
А ето и оная изпълнителка на модерни танци, съпруга на пианист, която на една забава на 23-та улица се престори на пияна и се отпусна върху коленете му; за съжаление тъкмо тогава той имаше връзка с една учителка от Ню Рошел. Ето и момичето от Луизиана с нейните трима братя здравеняци, от които Майкъл просто се уплаши. Ето и жената във Вилидж, която една зимна вечер се обърна и го изгледа продължително и дръзко с очи. Ето и малката медицинска сестра с широките бедра от Халифакс през дните, когато брат му си счупи крака. Ето и…
Майкъл с отчаяние си спомняше всичката тая хубава, предлагана и отхвърлена женска плът и от мъка заскърца зъби под влажния брезент, обхванат от съжаление за своята придирчивост и капризност през ония дни. „Ах ти, глупав, глупав и предвзет козел!“ — мислено се изруга той.
А жените, с които бе имал любов и които по-късно беше изоставил — Катрин, Рашел, Фейт, Елизабет!… Лекомислено загубени, прекрасни часове, които нямаше никога вече да се върнат. Той простена жално и в порив на ожесточен гняв впи ръце във войнишката си раница.
И все пак — утешаваше се Майкъл — имаше немалко жени, които не беше отхвърлил. Всъщност сега, когато се оглеждаше назад, той чувстваше просто срам, че е притежавал толкова много жени, но от друга страна беше доволен, че на времето не е изпитвал подобен срам, който щеше да попречи на любовните му връзки.
Все пак, когато се върне — ако изобщо някога се върне, — щеше да промени отношението си към жените. С миналото беше свършено. Сега той искаше спокоен, почтен, добре уреден, изграден на доверие пълноценен живот. Маргарет!… Майкъл дълго време беше избягвал да мисли за нея. И ето сега, в тази влажна землянка, върху която валяха шрапнелни парчета, той неочаквано се сети за нея. „Още утре ще й пиша реши Майкъл. — Пет пари не давам какво прави в момента. Ще се оженя за нея още щом се върна.“ Той успя да се убеди лесно, че Маргарет ще възкреси в сърцето си своите стари чувства към него и ще се оженят, след което ще си намерят хубава слънчева квартира в деловата част на града, ще имат деца и той ще работи много, ще престане да пилее живота си. Може би дори ще напусне театъра. Как да се надява на голям успех като режисьор, щом досега не е постигнал нещо особено? Може би ще се отдаде на политика — кой знае дали в него не се таи призвание за политика! Да, най-после ще се залови за нещо полезно — полезно за самия него, за тия нещастници, които тая вечер измираха на предните позиции, за старите мъже и жени, които лежаха на сламата в църквата в Кан, за унилите канадци, за мустакатия капитан, който крачеше зад гайдарите и крещеше: „Прекрасен ден, нали?“, за девойчето, което просеше сардини… Нима не можеше да съществува свят, в който смъртта не шества на всяка крачка, свят, в който човек не живее сред растящи камари от гробове, свят, който не се управлява от войсковата погребална служба?