Но ако искаше след време да се вслушват в гласа му, той беше длъжен да си извоюва това право. Не можеше да прекара цялата война като шофьор на един полковник от службата за гражданска администрация. Само бойците, които са изпитали ужасите на предните позиции, само те можеха да говорят авторитетно със съзнанието, че наистина веднъж завинаги са заплатили цената, която ще им позволи да издигнат гласа си…
„Утре трябва да помоля полковника — помисли си, заспивайки, Майкъл — да ме прехвърли на фронта. И ще пиша на Маргарет, тя трябва да знае, да се приготви…“
Оръдията млъкнаха и самолетите се отдалечиха към немските линии. Майкъл свали раницата от гърдите и каската от слабините си. „Боже мой — помисли си той, — боже мой, докога ще трае всичко това?“
Часовоят, когото трябваше да смени, мушна глава през брезента и подръпна крака му под одеялата.
— Ставай, Уитикър — подкани го той. — Готви се за разходка.
— Добре, добре — отвърна Майкъл и отхвърли одеялата. После, потръпвайки от студ, намъкна обущата си. Облече куртката си, взе карабината и все още треперещ, излезе в тъмната нощ. Беше се заоблачило и ръмеше дъжд. Той бръкна под брезента, измъкна мушамата си и я облече. После се приближи до колегата си, който стоеше облегнат на джипа и разговаряше с другия часовой.
— Всичко е наред, можеш да отидеш да спиш — рече Майкъл.
Все още разтреперан, той се облегна на джипа до втория часовой, чувствайки как дъждовните капки се стичат по лицето му и проникват във врата му; стоеше така, загледан в хладната влажна нощ и потънал в спомени за всички тия жени, за които беше мислил по време на въздушното нападение. Маргарет!… Майкъл се опита да съчини писмо — трогателно, нежно и сърдечно, искрено и пълно с любов писмо, което ще я накара да разбере, че двамата са предопределени един за друг, че тя трябва да дочака деня, в който той ще се върне в печалния и объркан свят на следвоенна Америка.
— Хей, Уитикър — извика другият часовой, редникът Лирой Кийн, който стоеше на пост вече цял час, — имаш ли нещо за пиене?
— Не — отвърна Майкъл. Той не обичаше този човек, който беше голям бъбривец и гледаше винаги да изпроси нещо; при това войниците смятаха, че Кийн носи нещастие, защото още при първото му излизане от лагера в Нормандия неговият джип беше обстрелван от немски самолети, двама души бяха ранени, трети убит, а самият Лирой Кийн се бе измъкнал жив и невредим. — Съжалявам, нямам — добави Майкъл и се отмести малко.
— Нямаш ли поне аспирин? — попита Кийн. — Ужасно ме боли глава.
— Почакай една минутка. — Майкъл отиде до землянката и след малко се върна с кутийка аспирин, която подаде на Кийн. Той извади шест таблетки и веднага ги нагълта. Майкъл наблюдаваше, като чувстваше, че собствената му уста се свива от неприятно усещане.
— Как така съвсем без вода? — продума той.
— Защо ми е вода? — рече Кийн. Беше едър, кокалест мъжага на около тридесет години, чийто по-възрастен брат бе получил в предишната война. „Почетния медал на Конгреса“ и сега Лирой, в стремежа си да се покаже достоен за семейната слава, се стараеше да се държи като човек, който не се плаши от нищо.
Кийн върна кутийката на Майкъл.
— Ужасно главоболие — рече той. — От запека ще е. Пети ден вече не мога да си раздвижа червата.
„Така се изразяваха само във Форт Дикс!“ — помисли си Майкъл. Той закрачи бавно край редицата землянки при синора на нивата с надежда, че Лирой няма да го последва. Но Кийн повлече крака по тревата и Майкъл разбра, че няма да се спаси от тоя човек.