— Жена ми знаеше това — продължи да се оплаква Кийн. — И тъкмо поради тая причина не ми позволи да стана офицер. Тя беше обмислила всичко, а когато открих как ме е изиграла, беше много късно: аз бях вече в Англия.
Майкъл започваше да се забавлява с историята на Кийн и в него се породи някакво жестоко чувство на благодарност към човека до него, който го отвличаше от собствените му мисли.
— Как изглежда жена ти? — със скрито злорадство попита той.
— Ще ти покажа утре снимката й. Не е никак лоша. С хубава фигура. На пръв поглед ще кажеш — най-милата женичка в света, винаги усмихната и оживена в присъствието на други. Но щом се затвори вратата, щом се намерим насаме, става истински ледник. Жените просто омагьосват човека — съкрушено добави Кийн, като крачеше във влажната мъгла, — омагьосват го, преди да разбере какво се е случило с него… И на всичко отгоре — продължи той да се оплаква — ми взема парите. Просто полудявам, като седя тук така, бездеен, и си спомням всичките й магарии. Ако бях на фронта, бях могъл навярно да забравя. Слушай, Уитикър — с жар възкликна Кийн, — ти си добре с Павоне, той държи на тебе. Поговори му за мене, а?
— Какво искаш да му кажа?
— Да ме преведе в пехотата — рече Кийн („Ето още един, но по съвсем други причини!“ — мярна се в мозъка на Майкъл) — или да ме взема на своите обиколки по фронта. Аз съм тъкмо за него човек. Не се боя, че може да ме убият и имам железни нерви. Когато обстрелваха нашия джип и другите бяха ранени или убити, аз ги наблюдавах хладнокръвно, сякаш седях в кино и гледах всичко на екрана. Точно такъв човек е нужен на Павоне…
„Съмнявам се“ — помисли си Майкъл.
— Ще му кажеш ли две думи? — настоя умолително Кийн. — Хайде, обещай ми. Всеки път, когато искам да поговоря с него, той бърза да попита: „Редник Кийн, готови ли са списъците?“ Просто ми се присмива. Виждам, че ми се присмива — изкрещя Кийн. — Изпитва някаква злъчна радост при мисълта, че държи брата на Гордън Кийн назад в тила и го кара да преписва глупави книжа. Уитикър, ти просто трябва да говориш с него. Войната ще свърши, а аз така и ще си остана — без да участвам в нито една битка, ако не ми помогне някой.
— Добре — обеща Майкъл. — Ще поговоря с него! — И неочаквано с грубост и жестокост, каквито предизвикват у събеседниците си хора от рода на Кийн, добави: — Длъжен съм обаче да ти кажа, че ако някога попаднеш в сражение, ще моля бога да не си близо до мен.
— Благодаря, момчето ми, много ти благодаря — сърдечно рече Кийн. — Ей богу, много е мило от твоя страна. Никога няма да забравя това, драги, никога.
Майкъл ускори крачката си и Кийн, разбрал намека, остана малко назад, без да каже нещо. Но в края на часа, няколко минути преди да свърши смяната му, Кийн отново догони Майкъл и рече унесено, сякаш отдавна бе мислил по този въпрос:
— Утре ще се пиша болен и ще взема английска сол. Раздвижа ли си веднъж червата, всичко ще се оправи и веднага ще стана съвсем друг човек.
— Приеми моите най-сърдечни пожелания — продума сериозно Майкъл.
— И така, няма да забравиш да поговориш на Павоне, нали?
— Няма да забравя — увери го Майкъл. — И лично ще предложа да те спуснат с парашут в главната квартира на генерал Ромел.
— Тебе може да ти е смешно — обиди се Кийн, — но ако произхождаше от семейство като моето и живееше с такива идеали…
— Ще говоря с Павоне — прекъсна го Майкъл. — А сега събуди Стелевато и върви да спиш. Ще се видим сутринта.
— Голямо облекчение беше за мене да поприказвам с някого така — заяви Кийн. — Благодаря ти, моето момче.
Майкъл изпрати с очи брата на покойния кавалер на „Почетния медал“, който крачеше тромаво към една от крайните землянки, където спеше Стелевато.
Стелевато беше нисък и с дребна кост деветнадесетгодишен италианец с мургаво и нежно лице, прилично на плюшена възглавничка. Беше дошъл в армията от Бостън, дето работеше като разносвач на лед, и произношението му представляваше своеобразна смесица от плавни италиански звуци и резки, удължени „а“, тъй типични за кварталите край реката Чарлс. Когато биваше на пост, той стоеше като закован, облегнат на капака на някой джип, и нищо на света не можеше да го накара да се раздвижи. В Щатите беше служил в пехотата и в него се бе развило толкова дълбоко отвращение към ходенето, че сега използваше джипа дори когато трябваше да мине петдесетте ярда до клозета. Пристигнал в Англия, Стелевато бе водил умело и победоносно упорита битка с всички военни лекари, за да ги убеди, че има плоски ходила и не може повече да служи в пехотата. Това беше неговата най-славна победа — победа, която той бе запомнил и скъпеше повече от всички събития, настъпили от Пърл Харбър насам, и която бе завършила с назначаването му за шофьор на полковник Павоне. Майкъл обичаше много младия италианец и когато се случваха заедно на пост както тоя път, двамата стояха опрени на джипа, пушеха скрито и си доверяваха взаимно различни тайни; Майкъл се ровеше в паметта си и се стараеше да си припомни случайни срещи с кинозвезди, които Стелевато просто обожаваше, а италианчето му разказваше подробно как бе разнасял лед в Бостън и описваше живота на цялото семейство Стелевато — баща, майка и трима сина — в тяхната квартира на Салем Стрийт.