— Тъкмо сънувах нещо — започна пълничкият Стелевато, който, сгушен в мушамата си, по която не бе останало нито едно копче, и небрежно преметнал през рамо карабината си, в тоя момент не приличаше никак на войник, — сънувах нещо за живота си в Съединените щати, когато оня кучи син ме събуди. Пустият му Кийн — добави той сърдито, — личи си, че не е съвсем с ума си. Иде и ме рита по краката като полицейски, който гони просяк от градинската скамейка, рита ме и реве така високо, че ще разбуди цялата войска: „Ставай, момче, вънка вали, а ти имаш бая път да биеш, хайде ставай, момчето ми, че те чака разходка под студения дъждец!“ — Стелевато обидено поклати глава. — Защо трябва да ми говори така? Аз сам виждам, че вали. Но тоя тип обича да тормози хората. А и този сън — така не ми се искаше да спира на средата… — Гласът на италианеца стана унесен и мек. — Сънувах, че съм в камиона заедно с баща ми. Беше светъл слънчев ден; старият седеше до мен, дремеше и пушеше една от тия малки пури „Итало Балбо“ — може би ги знаеш?
— Да — отвърна Майкъл, без да се усмихне. — Пет къса за десет цента.
— Итало Балбо, летецът — обясни Стелевато. — На времето италианците го смятали за голям герой и кръстили тия пури на негово име.
— Слушал съм за него — рече Майкъл. — Загинал в самолетна катастрофа в Африка.
— Така ли? Трябва да пиша за това на стария. Самият той не знае да чете, но у нас идва моето момиче, Анджелина, и чете писмата ми на него и на старата… И така, баща ми дремеше и пушеше една от тия пури — мечтателно продължи да разправя съня си Стелевато. — Движехме се съвсем бавно, защото трябваше да спираме почти пред всяка къща. По едно време старият се разсъни и каза: „Ники, вземи лед за двайсет и пет цента и го отнеси на мисис Шварц, но й кажи, че искаме да плати в брой.“ И сега чувам гласа му, сякаш се намирам в камиона зад кормилото. Аз слязох, взех леда и тръгнах към дома на мисис Шварц, а старецът закрещя зад мен: „Ники, веднага се връщай. Не се бави горе у мисис Шварц.“ Той винаги викаше нещо от тоя род, а после заспиваше и не можеше да разбере дали съм се бавил час или минута. И така, мисис Шварц ми отвори вратата. В тоя район имахме всякакъв вид клиенти — италианци, ирландци, поляци, евреи, и всички ме обичаха; не можеш да си представиш колко уиски, кейк и супа от юфка поглъщах всеки ден по време на тия обиколки! Мисис Шварц, сладка пълничка блондинка, ми отвори вратата, погали ме по бузите и каза: „Ники, вън е толкова горещо — влез да поседнеш и изпиеш чаша бира.“ — „Баща ми чака долу и този път не спи“ — отговорих аз. — „Добре, тогава ела в четири“ — каза ми тя. После ми даде двадесет и пет цента и аз слязох долу. Старият ме посрещна нацупен и почна да ругае: „Ники, време е да решиш вече какво представляваш: делови човек или бик за разплод!“ Но после добави със смях: „Добре, добре, щом ми носиш двайсетте и пет цента, всичко е наред!…“ След това — не зная как — всички се намерихме в камиона, както някога в неделя; цялото семейство, а също и Анджелина и нейната майка. Връщахме се от плажа. Аз държах ръката на Анджелина — повече от това тя никога не ми позволява, защото сме решили да се оженим. Виж, майка й е съвсем друга… После всички се оказахме насядали край масата — всички, включително и двамата ми братя: тоя, който е в Гуадалканал, и другият в Исландия. Баща ми наля вино от собственото си производство, а майка ми донесе огромна чиния със спагети… И тъкмо в тоя момент кучият му син ме срита по краката…
Стелевато замълча.
— Така ми се щеше да видя края на съня — продължи той след малко с тих глас. Майкъл разбра, че младежът плаче, но от деликатност не каза нищо.
— Имахме два камиона „Дженерал мотърс“, целите боядисани в жълто — продължи Стелевато с тон, в който се долавяше мъка за тия жълти коли, за стария баща, за улиците в Бостън, за климата на Масачузетс, за тялото на мисис Шварц, за нежния допир на ръката на неговата годеница, за домашното вино, за шумните гласове на братята му, седнали пред чиниите със спагети тая неделна вечер. — Работата ни тъкмо се разрастваше. Когато баща ми дошъл от Италия, започнал с една осемнадесетгодишна кранта и една разбита талига, а в навечерието на войната имахме вече тия два камиона и смятахме да купим трети, като наемем за него шофьор. Обаче аз и братята ми попаднахме в армията, а баща ми трябваше да продаде камионите и да купи отново кон, защото е неграмотен и няма право да кара кола. Анджелина пише, че старият обичал много кончето, то имало кожа на петна и било съвсем младо — само на седем години, — но, разбира се, не може да се мери с един „Дженерал мотърс“. А ние наистина работехме добре. Аз имах четиринайсет клиентки, които можех да посещавам винаги между девет часа сутринта и четири следобед. Обзалагам се, Майк — рече Стелевато с младежка гордост, — че никога не си имал такива възможности в Холивуд.