Глава тридесета
В девет часа се появиха първите самолети: „B-17“ „B-24“, мичели и мародери. Ноа за първи път в живота си виждаше толкова много самолети. Също както на плакатите, които призоваваха младежта във войската, въздушната армада се носеше бавно, в правилни формации, по яркосиния небесен простор с блеснали на лятното слънце алуминиеви части — символ на неизтощимата енергия и умение на американския индустриален работник. Ноа се изправи в землянката, в която от една седмица вече живееше заедно с Бърнекер, и проследи внимателно стройните въздушни редици.
— Крайно време беше — рече кисело Бърнекер. — Господа летците трябваше да бъдат тука още преди три дни.
Ноа продължи да наблюдава мълчаливо самолетите, сред чиито сребристи редици тук-таме започнаха да се появяват малки черни клъбца — вестители на германската зенитна артилерия. От време на време снарядите улучваха целта си и поразената машина отпадаше от строя. Някои от ударените самолети се обръщаха назад и повличайки подир себе си черен шлейф от дим, се опитваха да се доберат до съюзническите летища зад фронта; други избухваха веднага в пламък като жълтеникави петна на фона на яркото небе и политаха надолу, разбити на части, обгърнати в пушеци и огнени езици. Тук-таме заблестяха парашути, които се заклатиха бавно надолу към полесражението, подобни на бели копринени чадъри в тая лятна утрин над Франция.
Бърнекер имаше право. Настъплението трябваше да почне преди три дена, но беше отложено поради лошото време. Наистина предишния ден се бяха появили няколко самолета, но облаците се сгъстиха отново и след кратка бомбардировка машините се върнаха и пехотата остана в окопите си. Тая сутрин обаче никой не се съмняваше, че битката ще почне.
— Времето днес е такова — обади се Бърнекер, — че авиацията може да унищожи цялата немска армия от десет хиляди метра височина.
В единадесет часа — до което време се предполагаше, че въздушните сили ще сломят или поне ще разстроят немската отбрана пред съсредоточената за настъпление американска войска — пехотата щеше да мине в атака с цел да направи пробив за бронетанковите части и да обезпечи свободния приток на свежи дивизии, чиято задача беше да проникнат дълбоко в германския тил. Лейтенант Грийн, който сега командваше ротата, им беше обяснил всичко най-подробно. Макар че войниците се отнасяха към тоя „изпипан“ план твърде скептично, сега — когато видяха убийствената точност, с която грамадните самолети атакуваха врага — всички решиха, че настъплението ще бъде леко.
„Прекрасно — каза си Ноа, — това ще бъде нещо като истински парад!“ След завръщането си от тила на неприятеля той се бе затворил в себе си, бе станал сдържан и през дните, в които биваше свободен, както и в часовете на сравнително затишие на фронта, размишляваше упорито, като се мъчеше да си изгради ново отношение към околната среда, да си създаде философия на равнодушие и отчужденост, за да се предпази от ненавистта на Рикит и на ония войници от ротата, които го мразеха както сержантът. Сега, докато гледаше самолетите, които прелитаха с рев над него, и слушаше експлозиите на бомбите, той си мислеше, че в известни отношения би трябвало да бъде благодарен на Рикит. Сержантът го беше избавил от необходимостта да се стреми да се прояви, давайки да се разбере, че какъвто и подвиг да извърши Ноа — ако ще дори да превземе саморъчно Париж или за един ден да избие цяла есесовска бригада — пак няма да промени отношението си към него.
„Сега — казваше си Ноа — всичко ми е все едно. Просто ще се нося по течението. Ни по-бързо, ни по-бавно, ни по-добре от останалите, нито пък по-зле. Ако напредват, ще напредвам и аз, ако решат да бягат, ще бягам и аз.“ Изправен във влажния окоп зад вечнозеления жив плет, той се вслушваше в трясъка на бомбите и острия вой на прелитащите над главата му снаряди, обхванат от някакъв странен покой, който бе настъпил в душата му след взетото решение. Наистина този покой беше безрадостен и безнадежден, резултат на крушението на най-светлите му мечти, но той успокояваше изопнатите му нерви и макар изпълнен с горчивина, може би щеше да му помогне да излезе жив и здрав от войната.
Ноа продължи да наблюдава внимателно самолетите.
От време на време поглеждаше и през живия плет към противниковите позиции, като тръскаше глава, когато слухът му заглъхваше от експлозиите, обхванат от някакво абстрактно чувство на жалост към скритите зад позициите си германци, над които самолетите изсипваха своите бомби. Прикован на земята с оръжие, което можеше да прати само няколко грама метал на някакви си жалки хиляда ярда, той изпитваше неволна омраза към равнодушните убийци там горе на небето и същевременно съчувствие към свитите в окопите безпомощни хора, върху които модерните средства за унищожение безнаказано хвърляха тонове експлозиви от пет хиляди метра височина. Ноа погледна към Бърнекер и по болезнената гримаса върху неговото слабо юношеско лице разбра, че и той е обхванат от подобни чувства.