— Генерал Емерсън — сепнато прошепна Бърнекер. — Какво, по дяволите, търси тука? Защо не си стои вкъщи?
В този момент генералът изтича с неочаквана енергия към хребета на възвишението и се изправи с цял ръст с гръб към германските линии. После закрачи бавно край канавката и заговори на онемелите от изненада войници. На кръста си носеше пистолет в кобур, а под мишница държеше къса палка.
„Невероятно — помисли си Ноа, — тоя човек просто е навлякъл генералска униформа! Грийн се мъчи да ни подведе.“
Картечниците затракаха отново, но генералът продължи да се движи все така бавно, с леки и спокойни стъпки, като истински атлет, и не спираше да говори на войниците, край които минаваше.
— Хайде, момчета — чу Ноа тихия му, спокоен и дружелюбен глас, когато той се приближи към него. — Хайде, ставайте, момчета. Не можем цял ден да стоим тука. Време е да вървим. Ние задържаме другите и затова трябва да се придвижим напред. Аз искам от вас само да стигнем до следващия плет, нищо друго. Хайде, синко, не може вечно да останеш тука…
В същия миг Ноа забеляза, че лявата ръка на генерала трепна и от китката му протече кръв. Той обаче само сгърчи едва забележимо устни, стисна още по-здраво палката си и продължи да говори на войниците със същия спокоен, но малко по-остър глас. Стигнал до Ноа и Бърнекер, генералът се спря.
— Е хайде, момчета — рече приятелски той, — направете няколко крачки…
Сега Ноа можа да го разгледа добре. Продълговатото му и слабо лице със спокойни печални очи беше хубаво и интелигентно, като лице на учен или лекар. Това откритие смути необикновено много Ноа и той изпита странното чувство, че армията през цялото време го е мамила. Тъжният израз на това мъжествено лице го накара изведнъж да почувства, че за нищо на света не би могъл да откаже каквото и да било на този човек.
Ноа се надигна и в същия момент усети, че Бърнекер става след него. Генералът неволно възкликна и по лицето му пробягна лека признателна усмивка.
— Браво, момчета — рече той и потупа Ноа по рамото. Ноа и Бърнекер пробягаха петнадесетина ярда и залегнаха в една дупка.
В следващия миг Ноа погледна назад. Макар че германците стреляха вече ожесточено, генералът продължаваше да стои върху насипа, а войниците един след друг изскачаха от канавката и чрез кратки прибежки се придвижваха по голата нива.
„Едва сега разбирам каква е ползата от тия генерали.“ — помисли си смутено Ноа, докато се обръщаше отново към неприятелските линии.
Последван от Бърнекер, той изскочи от дупката тъкмо в момента, когато други двама войници залегнаха в нея. Най-после ротата, или по-точно оцелялата половина от нея, минаваше в атака.
След двадесет минути те стигнаха живия плет, иззад който бяха стреляли противниковите картечници. Най-сетне минохвъргачките успяха да унищожат едно от картечните гнезда в ъгъла на нивата, а останалите германци се оттеглиха още преди ротата да се добере до техните линии.
Ноа коленичи изтощен край умело замаскираната и укрепена с пясъчни торби позиция; сега картечницата мълчеше разбита, а около нея се търкаляха трима германци, единият от които беше останал в поза, сякаш все още продължаваше да стреля. Бърнекер протегна крак и ритна коленичилия мъртвец, който се олюля леко и се свлече настрани.
Ноа обърна глава, отвори манерката си и отпи две-три глътки вода. Гърлото му беше просто пресъхнало от жажда. Макар че тоя ден не бе дал нито един изстрел, раменете и ръцете го боляха както след продължителна стрелба.
Той надникна през плета. На триста ярда от него — отвъд нивата, която както всички останали беше осеяна с дупки от снаряди и трупове на крави — се простираше друга ивица гъст плет, иззад който германците стреляха с картечници. Ноа неволно въздъхна — към тях се приближаваше Грийн, очевидно за да ги подкани да направят още една прибежка. „Какво ли е станало с генерала?“ — помисли си уморено той. После двамата с Бърнекер отново тръгнаха напред.
Не бяха минали и десетина крачки, когато Ноа беше ранен и Бърнекер го завлече обратно под прикритието на живия плет.
Почти веднага пристигна санитар. Ноа вече бе загубил много кръв и сега трепереше от студ; всичко наоколо му се струваше някак си отдалечено, а лицето на санитаря му изглеждаше разлято като насън. Този санитар беше дребен кривоглед грък с контешки мустачки. Когато той и Бърнекер преляха кръв на ранения, на Ноа се стори, че тия надвесени над главата му странни черни очи и тънки мустачки плуват самостоятелно във въздуха. „Шок!“ — мина през замъгления му мозък. През миналата война често пъти ранените в началото се чувствали добре и дори искали да запушат — така бяха писали в някакво списание, — а след малко падали внезапно мъртви. Сега обаче не беше така. Тая война се водеше с първокласни и най-модерни средства и на пострадалите веднага преливаха кръв. Кривогледият грък му инжектира и морфин и това беше много любезно от негова страна, защото подобна процедура не се налагаше от лекарските предписания… Странно наистина, че той изпитваше такава симпатия към тоя разноглед човечец, който преди войната беше готвач в закусвалня в Скрянтън, Пенсилвания, където поднасяше шунка с яйца, кюфтета и бульон от консерви. Сега пък поднасяше консервирана кръв. Гъркът се казваше Маркос. И ето ти сега: Акерман от Одеса и Маркос от Атина седят в тоя летен ден недалеч от полуразрушения град Сен Ло в Нормандия, свързани с една тръбичка, по която тече консервирана кръв, а край тях е клекнал един фермер от Айова, на име Бърнекер, и плаче ли, плаче…