— Ноа, Ноа — хлипаше младежът от Айова. — Как се чувстваш? По-добре ли си сега?
Ноа си въобрази, че се усмихва на Бърнекер, но скоро схвана, че лицето му остава почти неподвижно въпреки желанието му. Освен това беше му много студено — много студено за летен ден, много студено за това време на деня, много студено за Франция, много студено за месец юли, както и за неговите години…
— Джони — успя да прошепне Ноа. — Не се тревожи, Джони. Пази се добре. Аз ще се върна. Джони, честна дума, ще се върна…
Войната беше придобила съвсем неочакван облик. Нямаше вече ни крясъци, ни псувни. Нямаше го Рикит — той беше загинал едва ли не в неговите ръце, опръсквайки го със своята сержантска кръв. Сега Ноа имаше работа с дребничкия кривоглед готвач с мекия глас и нежните ръце, разногледия Христос с контешките мустачки и странното гръцко име; имаше работа и с печалния слаболик генерал, който изкарваше заплатата си, като се разхождаше под неприятелския огън с палка под ръка, тъжния и властен генерал, комуто човек не можеше нищо да откаже; имаше най-после работа и с Джони Бърнекер, който ронеше искрени братски сълзи за него и комуто той се бе клел никога да не се разделят, защото двамата си носеха щастие и бяха длъжни да останат живи, ако ще би цялата рота да загине, да останат живи, защото имаха още толкова много нивя и плетове да преминават! Да, армията се бе променила и продължаваше да се променя — бързо и неусетно, сред някаква гръмлива и мъглява вихрушка от тръбички, бандажи, морфин и човешки сълзи.
Сложиха Ноа на носилка и го понесоха към тила. Той повдигна глава. Свалил каската си. Джони Бърнекер седеше на земята самотен в своята скръб и оплакваше приятеля си. Ноа се опита да му извика, да го увери, че накрая всичко ще се оправи, но не можа да издаде никакъв звук. Тогава той отпусна отново глава и затвори очи, защото нямаше сили да гледа мъката на изоставения си другар.
Глава тридесет и първа
Под жарките слънчеви лъчи конските трупове започваха вече да се подуват и да вонят. Към тая тежка миризма се прибавяше и острият болничен дъх, който идеше от разнебитения санитарен обоз: разпилени по пътя миризливи прахове, купища превързочен материал, изпокъсани знаменца със знака на Червения кръст. Наистина ранените и мъртвите бяха вдигнати, но разбитите и преобърнати обозни коли се търкаляха надлъж по шосето, което се катереше по хълма, така както ги бяха оставили пикиращите американски самолети.
Стиснал автомата си в ръка, Християн крачеше бавно край разбития обоз заедно с други двадесет войници, които бяха загубили частите си и които той виждаше за първи път. Християн се бе присъединил към тях рано тая сутрин, след като бе загубил връзка с набързо сформирания взвод, към който го бяха назначили преди три дни. Той беше сигурен, че взводът се е предал на американците още през нощта и сега изпитваше мрачно облекчение, че не носи вече отговорност за него.
При вида на разнебитения обоз с червените кръстове, които не бяха помогнали на никого, в сърцето му неочаквано нахлуха отчаяние и гняв — гняв към ония млади американци, които бяха връхлетели с четиристотин мили в час върху пъплещия нагоре по хълма обоз, натъпкан с ранени и умиращи хора, и с дивашка жестокост го бяха разрушили със своите картечници и бомби.
Поглеждайки към своите спътници обаче. Християн веднага разбра, че те не споделят гнева му. В техните очи се четеше само отчаяние. Тия хора бяха загубили способност да се гневят и влачеха крака изтощени, с помътени очи, прегърбени под тежките си раници, някои дори без оръжие, без да обръщат внимание на разбития обоз и на вонящите конски трупове. Те се влачеха бавно към изток, оглеждайки от време на време с тъпа тревога ясното, но опасно небе, мъкнеха се напред без цел и без надежда като ранени зверове, които жадуват да се доберат до спокойно и сигурно място, за да легнат и умрат. Някои, обхванати от безумна алчност, продължаваха да влачат заграбени вещи сред тоя хаос, изтъкан от поражения и смърт. Един стискаше в ръка цигулка, задигната бог знае от кой музикант; от раницата на друг стърчаха два сребърни свещника — нямо доказателство, че тоя човек дори в предсмъртния си час се надяваше да урежда някой ден блестящи вечери при меката светлина на свещи; грамаден гологлав мъжага със зачервени очи и сплъстена от прах гъста руса коса бе натъпкал в раницата си дузина дървени кутии с камемберско сирене. Той вървеше упорито, с бърза крачка, и скоро отмина Християн, който въпреки вонята от конвоя за миг почувства тежкия възкисел дъх на размекнатото сирене. На челната кола на обоза стърчеше монтирано 88-милиметрово зенитно оръдие. Конете лежаха мъртви в ремъците си, изпружили крака, сякаш в своя предсмъртен страх бяха направили отчаян опит да се впуснат в галоп, а самото оръдие и лафетът бяха покрити целите с кръв. „Ето ти немската армия — помисли мрачно Християн при вида на тая гледка, — коне срещу самолети!“ Наистина в Африка също бяха отстъпили, но там поне се бяха изтеглили с моторни коли. Той си спомни за мотоциклета на Харденбург, за италианската щабна кола, за санитарния самолет, който го беше пренесъл над Средиземно море в Италия. Такава, изглежда, беше съдбата на германската армия: колкото по-дълго воюва, с толкова по-примитивни средства да води войната. Навсякъде ерзаци — ерзац-бензин, ерзац-кафе, ерзац-кръв, ерзац-войници…