Християн имаше вече чувство, че цял живот отстъпва. Просто не можеше да си спомни дали изобщо някога е напредвал. Отстъплението беше станало обичайно явление, неизбежен спътник на живота му. Назад, все назад, вечно сломен и изтощен, вечно сред вонящи трупове на убити германци, вечно преследван от неприятелски летци, които — с ухилени лица и сигурни в своята безопасност — стреляха с картечници от блестящите крила на своите машини и избиваха стотици хора за една минута.
Зад гърба му прогърмя клаксонът на автомобил и той отскочи машинално настрани. След миг край него профуча малка закрита кола, обгръщайки го с облак ситен прах. Пред очите му за момент се мярнаха гладко избръснатите лица на няколко мъже, единият от които пушеше пура.
Внезапно някой изкрещя нещо и над главите им зареваха мотори. Християн скочи тромаво настрани и се хвърли в един от ония плитки окопи, които германската армия бе имала съобразителността да изкопае покрай голяма част от шосетата на Франция специално за подобни нужди. Той се прилепи към влажната земя и свря глава между раменете си, заслушан в рева на завръщащите се машини и трясъка на картечниците. Самолетите прелетяха два пъти над тях и се отдалечиха. Християн се изправи и излезе от окопа. Никой от спътниците му не беше пострадал, но малката кола лежеше прекатурена до едно дърво и гореше. Двама от пътниците бяха изхвръкнали от нея и лежаха неподвижни посред пътя. Останалите двама пламтяха като факли заедно с конопената тапицерия, целите облени с бензин.
Християн се приближи бавно до двамата, които лежаха по лице на шосето. Не беше нужно да ги докосне, за да разбере, че са мъртви.
— Офицери — обади се някой отзад. — Искало им се да се повозят — ето, повозиха се! — И човекът плю шумно.
Останалите войници минаха равнодушно край труповете и горящата кола. За миг Християн изпита желание да спре някой, за да му помогне да преместят убитите, но това щеше да доведе до пререкания, и реши, че всъщност не си струва да рискува.
Той продължи бавно пътя си към изток и почувства, че повреденият му крак започва отново да трепери. В устата и гърлото му беше заседнал тежкият смесен дъх от конските трупове и разпилените лекарства от обоза; в желанието си да се отърве от него той се изсекна и започна да плюе на земята.
На другата сутрин щастието му се усмихна. През нощта се бе отделил от другите войници и след време успя да се добере до покрайнините на някакво село, което на лунната светлина изглеждаше мрачно, безжизнено и запустяло. Християн обаче реши да не влиза по тъмно в него, защото жителите можеха да открият, че е самичък, да задигнат оръжието, обущата и униформата му, а трупа му да захвърлят да изгние зад плетищата. Затова се подслони под едно дърво, хапна малко от сухата си дажба и спа чак до зори.