На сутринта прекоси селището почти бегом и мина край църквата, край неизбежния паметник на победата с палмови листа и щикове пред кметската сграда и край затворените с капаци магазини, без да види човешка душа. Французите просто изчезваха от лицето на земята навсякъде, където отстъпваше германската армия. Дори кучетата и котките сякаш разбираха, че е по-безопасно да се укрият, докато премине потокът от озлобени и победени войници.
Щастието му се усмихна чак когато се намери на другия край на селото. Той продължаваше да тича задъхан, защото последните къщи все още не бяха изчезнали зад гърба му, когато иззад близкия завой се появи велосипедист.
Християн се закова на мястото си. Велосипедистът очевидно бързаше. Навел ниско глава, той въртеше усилено педалите и се приближаваше, без да забележи германеца.
Християн застана сред пътя и зачака. Ездачът беше петнадесет-шестнадесетгодишен хлапак без шапка, в синя риза и стари панталони от френската армия; той се носеше в хладната мъглива утрин между редиците тополи от двете страни на неравното шосе, предшестван от леката удължена сянка, която хвърляха краката му и двете колела.
Младежът забеляза Християн едва когато се намери на около тридесет ярда от него, и внезапно спря.
— Ела тука! — пресипнало кресна Християн на немски, защото в момента не можеше да си спомни ни една френска дума. — Хайде, приближи се.
И сам се отправи към момчето. Известно време двамата се гледаха втренчено. Лицето на младежа, над което се виеха тъмни къдрици, беше пребледняло, а в очите му се четеше страх. После, с бързината на подплашено животно, хлапакът обърна велосипеда си, скочи за миг на седлото и преди Християн да успее да свали автомата си, полетя в обратна посока, като въртеше отчаяно педалите.
Християн машинално откри огън и улучи момчето с втория откос. То се строполи на пътя, а велосипедът полетя в близката канавка.
Християн се затича тромаво по неравното шосе, като тропаше тежко с обущата си в утринната тишина. Вдигна велосипеда и го задвижи напред-назад, докато се увери, че не е повреден. После погледна към момчето. То лежеше с глава към него, с бледо лице. На горната му устна, под тънкия, изящен нос, бяха наболи едва забележими мустачки. На гърба на избелялата синя риза се разливаше бавно червено петно. Християн неволно пристъпи към момчето, но се спря. В селото сигурно бяха чули изстрелите и ако го намереха тука, надвесен над умиращото дете, сигурно щяха веднага да го ликвидират.
Той скочи на велосипеда и потегли към изток. След изтощителното ходене в продължение на толкова дни сега му се струваше, че земята се носи под него с удивителна бързина. Беше му леко на краката, утринният ветрец, приятен и прохладен, галеше лицето му, а погледът му се спираше с наслада на зелените, покрити с роса листа на дърветата от двете страни на пътя. „Ето — помисли си той, — не само офицерите имат възможност да се движат с превозни средства!“
Шосетата във Франция бяха сравнително равни, добре поддържани, без големи наклони, сякаш пригодени специално за велосипедисти. По такива шосета човек можеше да мине без особени усилия по двеста километра на ден, да, без особени усилия…
Християн отново се чувстваше силен и млад и за първи път, откакто бе видял неприятелски безмоторник да се спуска на крайбрежието в оная злощастна и далечна утрин, изпита известна надежда, че не е загубено всичко. След половин час, когато велосипедът се носеше леко надолу по слабия наклон между две ниви с млада, огряна от утринното слънце бледожълта пшеница, неочаквано откри, че си подсвирква някаква весела и волна песничка.
Тоя ден Християн непрекъснато въртя педалите към изток, по пътя за Париж, отминавайки група войници, които вървяха пеша или се движеха бавно в селски каруци, тежко натоварени с картини, мебели и бъчвички ябълково вино. Бежанци той беше виждал и по-рано, преди месеци и дори години, но тогава това му бе изглеждало естествено, защото те бяха предимно жени, старци и деца, които имаха основание да мислят за своите дюшеци, олющени мебели и кухненски съдини, понеже се надяваха да си изградят другаде огнище и дом. Но беше странно да срещнеш в такива групи германски войници — въоръжени и в униформа млади мъже, — които можеха да очакват само едно от двете: да бъдат сформирани в нови части и заставени насила да се сражават отново или пък да попаднат в ръцете на американците, които — както се мълвеше — напираха от всички страни. И в двата случая тия картини в рамки, задигнати от нормандските замъци, и тия емайлирани лампи щяха да им бъдат от съмнителна полза. С упорити и окаменени лица войниците на разгромената армия се точеха в бавен поток към Париж по огрените от лятното слънце шосета, без офицери, без дисциплина, без организация, изоставени на милостта на американците, чиито танкове и самолети ги преследваха по петите. От време на време само край Християн минаваше запъхтян френски автобус с газгенераторен мотор, препълнен с прашни войници, които при всяка височинна трябваше да слизат и тикат колата. Понякога се срещаха и офицери, но те предпочитаха да мълчат и изглеждаха отчаяни и сломени като самите войници.