А лятото във Франция бе в пълния си разгар, времето беше прекрасно, слънцето грееше ярко и в селските градинки бяха избуяли розови и червени мушката.
Надвечер Християн се почувства съвсем изтощен. От години не бе карал велосипед, а днес първите един-два часа се бе движил с много голяма скорост. При това бяха стреляли на два пъти по него и чувайки писъка на куршумите над главата си, той увеличаваше още повече бързината, за да избегне опасността. Когато най-после влезе бавно в площада на някакъв град, кормилото просто отказваше да го слуша. Залитащ от умора, той откри с радост, че площадът е пълен с войници; едни седяха в кафенетата, други спяха изтощени върху каменните пейки пред кметската сграда, а трети се мъчеха да поправят допотопни ситроени с надежда, че ще ги накарат да пропътуват още няколко километра. Тук, поне за известно време, той щеше да бъде в безопасност.
Слезе от велосипеда, който представляваше за него вече нещо като неуловим и подъл враг — коварна френска машинка сякаш със свой собствен ум, която в своята упорита кръвожадност беше изсмукала всичките му сили и бе направила пет опита да го хвърли на земята било при завои, било при невидими дупки по пътя.
Той вървеше, като буташе велосипеда, със схванати от умора крака. Войниците — насядали и налягали по площада — хвърляха към него тъп, безразличен поглед и веднага свеждаха равнодушно очи. Християн стисна здраво велосипеда, защото схващаше, че всеки от тия изтощени хора със студени безучастни лица би го ликвидирал с радост при първа възможност заради двете колела и протритото седло.
Имаше голяма нужда да поспи малко, но не се решаваше да стори това. След ония изстрели по пътя не искаше да рискува и да остава самичък дори в най-тихите и безопасни места. Единственото спасение от дебнещите из засада французи беше да се движи бързо или да търси компанията на големи групи хора. Тука обаче, в тоя град, сред тия войници, също не можеше да остане да спи, защото знаеше, че когато се събуди, велосипедът ще е изчезнал. Той също не би се поколебал да задигне някое превозно средство не само от заспалия си другар, но и от самия генерал Ромел, и за това нямаше основания да предполага, че тия озлобени, с подбити крака господа биха постъпили другояче.
„Трябва да пийна — реши Християн. — Това ще ме ободри и ще ми даде нови сили.“
Влезе със схванати крака през отворената врата на едно кафене, като тикаше велосипеда пред себе си. В дъното на помещението седяха няколко войници, които го погледнаха без изненада, сякаш смятаха за най-естествено явление немски подофицери да влизат в кафенета с велосипеди, с коне или с бронирани коли. Християн внимателно опря машината до стената и пред задното колело постави стол, на който седна. После направи знак на стареца зад бара.
— Коняк — поръча той, — един двоен коняк.
Помещението тънеше в сянка, а на стените висяха обичайните табелки на немски и френски, които запознаваха посетителите със заповедите за продажба на алкохол и гласяха, че във вторник и четвъртък се поднасят само аперитиви. „Днес е четвъртък — спомни си с усилие Християн, — но тоя четвъртък е особен и може би министерските разпоредби на Виши нямат задължителна сила. Във всеки случай министърът, който е издал тия заповеди, в тоя миг сигурно бяга нанякъде колкото му държат краката и сам не би се отказал от чашка коняк.“ Единственият закон, който действаше в тая лятна вечер, беше законът за бягството, а реалната власт се изразяваше чрез оръдията на 1-ва и 3-та американска армия, чийто глас още не се чуваше, но въпреки това караше хората да изтръпват предварително от ужас.
Бюфетчикът се приближи с провлечена стъпка и малка чашка коняк в ръка. Християн с раздразнение откри, че старецът има дълга брада като на библейски пророк, а вонящата му уста беше осеяна с прогнили зъби. Нима и тука, в тая прохладна тъмна стая, нямаше спасение от този ужасен лъх на разложение и смърт, на гнилост и леш?