— Мосю желае още нещо? — попита старецът с тънкия си хрипкав глас и с израз на човек, заслушан в някаква забавна шега, която някой друг в залата не може да чуе.
— Мосю не желае нищо — отвърна Християн.
Да, грешката на германците се състоеше в това, че бяха проявили прекалена снизходителност към французите. Съществуват само приятели и врагове — средно положение не може да има. Едните обичаш, другите убиваш: всичко останало е политика, корупция и слабост, за която накрая трябва да се плаща. Харденбург със своето обезобразено лице там, на Капри, в съседство с обгорелия танкист, беше прозрял прекрасно това, но политическите дейци не го бяха разбрали.
Старецът притвори очи. Черните насмешливи зрънца се скриха зад жълтеникавите и набръчкани, подобни на мръсен пергамент клепачи. Той обърна глава настрани, но Християн осъзна, че старикът бе успял някак си да спечели решителна победа над него.
Пи отново и усети, че алкохолът започва вече да му действа. Чувстваше се сънлив и същевременно изпълнен с необикновени сили, като великан от сънищата — страшен със своите бавни полусъзнателни движения и с чудовищния си удар.
— Допийте коняка си, подофицер — разнесе се тих познат глас. Християн вдигна глава и присви очи, за да разгледа човека, който стоеше в полумрака пред неговата маса.
— Какво? — с глупаво изражение попита той.
— Бих искал да поговоря с вас — добави човекът с усмивка.
Християн тръсна глава, разтвори широко очи и внезапно го позна.
Пред него стоеше Бранд — в офицерска униформа, мършав, потънал в прах и гологлав, но все пак Бранд с усмивка на лицето.
— Бранд…
— Шшт! — предупреди го Бранд и сложи ръка върху рамото му. — Допий си чашата и ме последвай.
После се обърна и излезе от бара. Християн видя през прозореца, че той застана на улицата с гръб към заведението, край което в този момент минаваше разпокъсана колона трудовашки части. Допи на един дъх коняка си и стана. Старият французин зад тезгяха отново го изгледа внимателно. Християн отмести стола, хвана велосипеда за кормилото и го подкара към изхода. При вратата неволно се обърна и отново срещна насмешливия поглед на мъничките старчески очички, които помнеха 1870 година, Вердюн и Марна. Старикът стоеше пред един плакат, отпечатан от германците на френски език, с изображението на охлюв, който вместо рога имаше американско и английско знаме и който пълзеше бавно нагоре по Апенинския полуостров. Надписът отдолу гласеше, че дори един охлюв отдавна би стигнал до Рим… „Каква дързост!“ — помисли си Християн. Старикът навярно бе окачил плаката преди няколко дни с явното желание да подиграе и обиди бягащите германци.
— Надявам се — изхриптя французинът с писклив старчески смях, — че мосю е харесал коняка.
„Проклети французи — помисли си гневно Християн, — способни са до един да ни избият!“
Той излезе на улицата и се присъедини към Бранд.
— Да вървим — тихо го подкани Бранд. — Ще се поразходим из площада, защото не искам да чуят онова, което ще ти кажа.
Двамата тръгнаха по малкия площад край спуснатите капаци на магазините. Християн с изненада откри, че след последната им среща фотографът бе значително остарял, отслабнал и посивял при слепоочията, а около очите и устата му се бяха появили множество дълбоки бръчки.
— Видях те, като влизаше — рече Бранд, — и в началото просто не можах да повярвам на очите си. Цели пет минути те наблюдавах, за да се уверя, че действително си ти. Боже мой, какво е станало с тебе?
Християн повдигна рамене, малко ядосан от думите на Бранд, който също не изглеждаше особено блестящо.
— Животът ме поочука — отвърна той. — А ти какво търсиш тук?
— Пратиха ме в Нормандия — обясни Бранд, — за да заснемам десанта, пленени американски войници, трупове на френски жени и деца, убити от американски бомби… Изобщо обичайните неща. Само не се спирай, върви. Заседиш ли се и — хоп, някой офицер ще ти поиска документите и ще се опита да те прикачи към някаква част. Тук е пълно с такива типове.
Двамата продължиха да крачат деловито по тротоара, сякаш отиваха да изпълнят някаква задача. Залезът бе обградил с червено-сивите каменни стени на околните здания и разтакащите се из площада войници приличаха вече на разлети тъмни петна на фона на сивия калдъръм и плътно закритите прозорци.
— Кажи, какво смяташ да правиш? — попита Бранд.