Християн се засмя тихо и сам се учуди на сухия звук, който се изтръгна от гърлото му. Сега, след многодневното паническо бягство пред напиращите американци, мисълта, че може да прояви самостоятелна инициатива, му се стори особено забавна.
— За какво се смееш? — Бранд го погледна подозрително и Християн веднага доби сериозен вид, защото разбра, че ако ядоса фотографа, той няма да сподели с него своите сведения.
— За нищо, честна дума — отвърна Християн. — Просто съм малко уморен. Току-що спечелих деветдневното европейско състезание на велосипед и не съм съвсем в ред. Но и това ще мине.
— И така — раздразнено рече Бранд, — какво смяташ да правиш? — По гласа му Християн разбра, че и неговите нерви са обтегнати до крайност.
— Смятам да се върна с велосипеда в Берлин и да стигна световния рекорд на бързина.
— Остави, за бога, шегите — сопна се Бранд.
— Знаеш ли, аз обичам да въртя педалите из историческите места на Франция — каза Християн развеселен, — обичам да беседвам с местните жители, тъй очарователно обкичени с ръчни бомби и английски автомати, но все пак, ако ми падне нещо по-интересно, бих могъл да си помисля…
— Слушай — прекъсна го Бранд, — в един хамбар на километър и половина оттука съм скрил една двуместна английска кола…
Християн внезапно изтрезня и загуби всякакво желание да се шегува.
— Не се спирай — прошепна рязко Бранд. — Предупредих те да не спираш на едно място. Аз искам да се върна в Париж. Но моят глупав шофьор снощи офейка. Вчера ни обстрелваха самолети и тоя идиот така се изплаши, че през нощта хукна да се предава на американците.
— Гледай ти — продума Християн и се помъчи да изрази някакво съчувствие. — А защо цял ден си висял тука?
— Защото не мога да шофирам — горчиво отвърна Бранд. — Представяш ли си — да не се науча да карам кола!
Тоя път Християн не можа да сдържи смеха си.
— Господи — възкликна той, — и това ми било човек на модерния двадесети век!
— Няма нищо смешно в това — сопна се Бранд. — Какво мога да науча с тия похабени нерви? Веднъж в трийсет и пета година се опитах и едва не се пребих.
„Как може някой да си позволи да бъде с похабени нерви в двадесетия век?“ — помисли си Християн, обхванат от радост, че така внезапно бе добил преимущество над човека, който през цялата война се бе нареждал тъй умело и успешно.
— А защо не предложи на някой от тия хора? — Християн махна с ръка към войниците, които се изтягаха по стълбището на кметството.
— Защото не им вярвам — мрачно отвърна Бранд, като се огледа с нескрит страх. — Ако ти разправя само половината от онова, което съм чувал за убийства на офицери от собствените им войници през последните дни… От двайсет и четири часа вече обикалям това проклето градче и все мисля какво да предприема и кому да се доверя. Но всички се движат на групи, всички си имат другари, а машината е само двуместна… Кой знае, утре американците може да пристигнат тука или да отрежат пътя за Париж. Да ти кажа право, когато те видях в кафенето, едва не се разплаках от радост. Слушай… — Бранд го сграбчи с тревога за ръката, — ти самичък ли си? Няма ли други с тебе?
— Не се бой — успокои го Християн. — Съвсем сам съм.
Бранд неочаквано се спря и с нервно движение обърна изпотеното си лице.
— Забравих да те питам — ти караш ли кола? — прошепна той.
Страданието, което се изписа по лицето на Бранд, когато зададе тоя глупав въпрос, който в настоящия час на пълен погром беше от жизнено значение за него, събуди у Християн особено съчувствие към този мършав и застарял художник и същевременно някакво желание да го защити.
— Не се безпокой, приятелю — отвърна той и го потупа успокоително по рамото, — разбира се, че мога.
— Слава богу! — въздъхна облекчено Бранд. — Кажи, ще дойдеш ли тогава с мене?
Християн почувства, че го обхваща слабост и му се завива свят. Предлагаха му превозно средство, безопасност, бързина, дом, живот…
— Никаква сила не би могла да ме спре! — възкликна той.
Двамата се усмихнаха слабо като давещи се, които по някакво чудо са успели да се доберат с общи усилия до спасителния бряг.
— Тогава да тръгваме веднага — предложи Бранд.
— Почакай — спря го Християн. — Бих искал да дам тоя велосипед на някой, който би могъл да се спаси.
Той се вгледа в неясните лица на войниците около кметството, като мислеше как би могъл, без да събуди подозрение, да избере щастливеца, комуто ще спаси живота.