— Не — дръпна го Бранд. — Велосипедът ни трябва. Собственикът на чифлика ще ни даде срещу него толкова храна, колкото можем да вземем със себе си.
Християн се поколеба, но след, момент се съгласи.
— Разбира се — рече той спокойно. — Трябваше самичък да се сетя.
Бранд погледна нервно през рамо, за да види дали не ги следят, и двамата тръгнаха по пътя, по който Християн бе минал едва преди половин час. От двете страни на шосето растяха глогови храсти, чиито цветове пълнеха тихия вечерен въздух с тежка благоуханна миризма. Скоро стигнаха един прашен междуселски път и свиха по него. След петнадесет минути се озоваха пред хубава селска къща, оградена с лехи от мушкато; встрани от нея се издигаше голям каменен хамбар, в който под купа сено Бранд беше скрил своята двуместна кола.
Велосипедът — както бе предрекъл Бранд — се оказа наистина полезен. Когато с появата на първите звезди излязоха от фермата на тесния път, те имаха в колата си два пушени свински бута, голям бидон мляко, огромна буца сирене, литър калвадос и два литра сидър, шест бухнали домашни хляба от смесено брашно и цяла кошница яйца, които чифликчийката беше сваряла, докато двамата вдигаха сеното, за да извадят машината. Да, велосипедът се оказа необикновено полезен!
Настанен зад кормилото на малката кола, която трябваше да мине известно разстояние сред огрените от бледожълтата луна глогови храсти, преди да излезе на главното шосе, Християн се усмихваше доволен, заслушан в равномерния шум на безупречно работещия мотор. Да, срещата с момчето в синята блуза рано сутринта по безлюдния път се оказа много по-полезна, отколкото можеше да предполага!
През града минаха, без да спират. На площада някой изкрещя зад тях, но дали това беше заповед да спрат, молба на войник да го вземат със себе си или просто най-обикновена ругатня, задето караха, без да държат сметка за хората наоколо, не можаха да разберат, защото в отговор Християн увеличи още повече скоростта. След минута колата се понесе по тъмното платно на пътя, който се простираше като лента сред задяната от луната открита околност и който водеше към Париж, на двеста километра от тях.
— С Германия е свършено — говореше Бранд с уморен и слаб, но достатъчно висок глас, за да може Християн да го чува през воя на насрещния вятър, докато колата се носеше с равномерна скорост сред притихналата околност. — Само безумците не могат да проумеят това. Виж какво става навсякъде около нас. Пълен разгром! Никой не се интересува от нищо. Цял милион войници, изоставени на произвола на съдбата, принудени да търсят сами спасение. Цял милион войници, които бродят из страната почти без офицери, без определени цели, без боеприпаси и продоволствие, изоставени на милостта на американците, които могат да ги пленят, когато пожелаят, или да ги избият, ако са достатъчно безумни да се съпротивляват. Германия не е вече в състояние да поддържа армията си. Може би някъде ще успеят да съберат известни сили, за да опитат да се опрат, но това ще бъде само символичен жест, краткотрайна съпротива, при която ще дадем безсмислени кървави жертви… Самоубийство на нервно разстроени романтични викинги! Клаузевиц и Вагнер, генералният щаб и Зигфрид — всички събрани наедно, за да се придаде по-голям театрален ефект на едно масово самоубийство. Аз съм патриот както всеки друг и, бог знае това, служих на родината според силите си и в Италия, и в Русия, и тука, във Франция. Но аз съм културен човек и не мога да се помиря с участта, която ни отреждат. Аз не вярвам в завещанието на викингите. Аз не желая да изгоря на кладата, която Гьобелс ни е издигнал. Разликата между цивилизования човек и дивия звяр е тая, че човекът знае кога е победен и взема мерки да се спаси… Слушай, в навечерието на войната аз бях подал молба да получа френско поданство, но не се поколебах да я оттегля. Германия имаше нужда от мене — продължи сериозно Бранд, сякаш се опитваше да убеди както себе си, така и човека, който седеше до него, в своята честност, откровеност и патриотични чувства — и аз й предложих да й служа. Направих каквото бе по силите ми. Боже мой, да знаеш само какви неща съм снимал! И какво съм изживял, докато ми позволят да направя тия снимки! Сега обаче няма какво да се снима; никой не би поместил такива неща и никой не би им вярвал, нито би се трогнал от тях, ако ги отпечатат. Аз дадох апарата си на оня селянин срещу десет литра бензин. Войната вече не е обект за снимки, защото фактически войната свърши. Остава само да се прочистят последните гнезда на съпротивата. Тая операция ще свършат американските парашутисти. Разбира се, смешно би било да увековечаваме на филм собственото си унижение. Никой не може да иска от нас подобно нещо. Постъпи ли в армията — в което и да е армия, — войникът сключва нещо като договор с нея. Според тоя договор армията може да поиска от войника да даде живота си за нея, но тя няма право да му налага да се пожертва без никаква полза. Ако в настоящия момент правителството не моли за мир — а няма никакви признаци, че ще стори подобно нещо, — то нарушава договора си с мене, както и с всички останали войници, които се намират във Франция. С други думи, ние не му дължим вече нищо. Абсолютно нищо.