— Ние смятаме да се оженим веднага щом като тая свинщина се свърши — решително каза Бранд.
— Правилно — одобри Християн, намалявайки скоростта, за да отмине колона уморени войници в края на пътя, чието оръжие проблясваше слабо на лунната светлина. — Какво всъщност би могло да ви попречи? — добави той, като си помисли със завист: „Ах, тоя Бранд, тоя щастлив, благоразумен Бранд! Ни веднъж не е раняван, преживя леко войната и ето вече подготвя бъдещото си щастие!“
— Ще отида направо при нея — продължи Бранд — и ще се облека цивилно. И няма да мръдна оттам, докато американците пристигнат. После, когато възбуждението стихне, Симон ще отиде при американската военна полиция и ще им съобщи за мен, ще им каже, че съм германски офицер, който иска да се предаде. Американците са културни хора, отнасят се внимателно с пленниците си. Разбира се, войната скоро ще свърши и ще ме пуснат, тогава ще се оженя за Симон и ще започна отново да рисувам картини…
„Щастливец е тоя Бранд — помисли си отново Християн. — Умее да се подрежда — жена, кариера, всичко…“
— Слушай, Християн — рече оживено Бранд, — знаеш ли, че можем да уредим същото и за тебе?
— Как? — усмихна се Християн. — Нима Симон желае да се омъжи и за мен?
— Не се шегувай — настоя Бранд. — Тя има голям апартамент с две спални. Би могъл и ти да останеш в него. Ти си добър момък и не заслужаваш да потънеш в блатото на тая война. — Той махна рязко с ръка, сякаш с тоя жест искаше да обхване всичко: и залитащите по пътя войници, и небето, от което всеки миг можеше да се появи смъртта, и разгрома на цели държави. — Ти направи достатъчно. Даде своя дял. Даде нещо повече дори. Настъпи времето, когато всеки разумен човек трябва да се погрижи за себе си. — Бранд сложи леко, но настойчиво ръка върху рамото на Християн и добави: — Още от оня ден по пътя за Париж аз винаги съм се възхищавал от тебе, безпокоил съм се за тебе и съм си казвал, че ако мога да помогна някому да се измъкне жив и здрав от тая каша, това ще бъдеш ти. Когато всичко се свърши, ние ще имаме нужда от хора като теб. Ако смяташ, че нямаш право да постъпиш така заради самия себе си, то трябва да го сториш заради родината. Ще останеш ли с мене, Християн?
— Може би — отговори бавно Християн. — Може би ще остана. — Той тръсна глава, за да прогони умората и сънливостта си и заобиколи една спряла бронирана кола, около която при слабата светлина на затъмнените си джобни фенерчета се суетяха трима войници. — Може би ще остана. Само че най-напред трябва, да се доберем до Париж. Тогава вече ще мислим как да постъпим по-нататък.
— Ще се доберем — спокойно рече Бранд. — Сигурно ще се доберем. Сега съм вече уверен в това.
Следващата вечер пристигнаха в Париж. Движението из улиците беше много слабо. Градът тънеше в обичайната си тъмнина, но нищо не изглеждаше променено от дните, когато Християн бе идвал тука преди съюзническия десант. По улиците фучаха немски щабни коли както преди, тук-таме се отваряха врати на кафенета и за миг проблясваха слаби светлини, долитаха гръмки смехове на войници, които се разхождаха по тротоара. Когато се озоваха на площада на Операта, Християн зърна обичайните проститутки, които задиряха минаващите край тях в здрача мъже в униформа. „Да, светът на търговията продължава дейността си — помисли си мрачно Християн — независимо дали противникът е на хиляди километра оттук, или пред стените на града, дали американците са в Алжир, или в Алансон…“
Бранд беше обхванат от необикновена възбуда. Седнал върху края на седалката, той направляваше Християн с остър шепот сред лабиринта от затъмнени улици. Християн си спомни деня, когато заедно с него и Харденбург се разхождаха по същите тия булеварди, а подофицерът Химлер с вид на професионален водач им показваше местните забележителност Веселякът Химлер отдавна беше мъртъв, неговите кости гниеха там, на пясъчния хълм в пустинята; Харденбург бе завършил със самоубийство в Италия… А те двамата с Бранд са все още живи и ето отново се движат по същите улици, дишат същия възкисел аромат на стария град, минават край същите паметници недалеч от вечната река…
— Стигнахме — прошепна Бранд. — Спри тука.
Християн натисна спирачките и изгаси мотора. Чувстваше се много изморен. Намираха се пред един гараж с масивна врата, към който водеше силно наклонена циментова площадка.
— Чакай ме тука — рече Бранд и слезе бързо от колата. После се приближи до една странична вратичка и почука. Вратата почти веднага се отвори и той изчезна зад нея. (Християн си спомни, че някога Химлер бе изчезнал по същия начин зад вратата на публичния дом; спомни си и мавританските завеси, изстуденото шампанско и усмивката върху червените устни на брюнетката. „Не намирате ли, че той има малко странен вкус?“ — бяха изрекли тия червени устни. И грубият отривист отговор на Бранд: „Ние изобщо сме странни хора. Скоро ще се увериш сама в това. Хайде, върви си гледай работата!“ И после — зелената копринена рокля в ръцете на Химлер, и надписа на стената „1918“.) Някъде в подсъзнанието на Християн отново изплува мрачната мисъл: „Тия французи ще ни изиграят накрая.“