Масивната врата на гаража се разтвори със скърцане и в дъното на постройката замъждука бледожълта светлина. След миг Бранд се върна и огледа улицата.
— Влизай — прошепна той. — Бързо!
Християн запали мотора и насочи колата нагоре по циментовата площадка към слабата светлина. Вратата зад него се затвори. Движейки се предпазливо по тесния проход, той откара машината в помещението, удари спирачките и се огледа. В мъждивата светлинка можа да различи други три-четири коли, покрити с брезент.
— Всичко е наред — обади се Бранд зад гърба му. — Стигнахме целта си.
Християн изгаси мотора и слезе. Бранд пристъпи към него заедно с някакъв мъж. Непознатият беше дребен, но пълен, с мека филцова шапка, която в оскъдното осветление му придаваше полукомичен, полузловещ вид.
Човекът обиколи бавно колата, като я потупваше. „Не е лоша“ — произнесе той на френски. После изчезна в едно малко помещение встрани, където светеше затъмнена лампичка.
— Продадох машината за седемдесет и пет хиляди франка — рече Бранд и размаха банкнотите. Християн не можеше да види парите, но долови сухото шумолене на хартията. — Ще ни свършат добра работа през следните няколко седмици. А сега да извадим всичко от колата. Ще продължим пеша.
„Седемдесет и пет хиляди франка! — с възхищение си каза Християн, докато помагаше на Бранд да извадят хляба, свинските бутове и калвадоса. — Тоя човек е просто непобедим. Навсякъде има приятели, делови връзки и винаги е готов да ти се притече на помощ.“
Човекът с меката шапка се върна с две зеблови торби. Християн и Бранд натикаха в тях всичките си продукти. Французинът стоеше равнодушно в сянка, като ги наблюдаваше внимателно, без да прояви никакво желание да им помогне. Когато привършиха работата си, той ги поведе надолу по някакви стълби и отключи една врата.
— Довиждане, мосю Бранд — рече французинът с безизразен глас. — Надявам се, че ще прекарате добре в Париж. — В гласа му прозвуча лек присмех и едва доловимо предупреждение. Християн изпита желание да го измъкне на улицата и да разгледа лицето му, но се поколеба и в това време Бранд го дръпна нервно за ръката. Християн го последва. Французинът затвори вратата зад гърба им и с лек шум завъртя ключа.
— Оттука — рече Бранд и тръгна напред, носейки на рамо торбата с плячката. — Не е далеч.
Християн го последва нататък по тъмната улица. Беше решил по-късно да разпита Бранд що за човек е французинът с меката шапка и защо му е двуместната кола. Но сега се чувстваше много уморен, а Бранд и без това вървеше бързо, нетърпелив да стигне до дома на своята любима.
Две минути по-късно Бранд се спря пред входа на четириетажна къща, чиито прозорци бяха затъмнени, и позвъни. По пътя не бяха срещнали никого.
Мина доста време, докато някой открехна вратата. Бранд прошепна нещо през процепа, откъдето долетя глас на старица, в началото ядосан, а после — когато германецът установи самоличността си — приветлив и топъл. Разнесе се слабо дрънкане на верига и вратата се отвори широко. Християн последва приятеля си нагоре по стълбите покрай загърнатата с шал портиерка. „Бранд винаги знае къде да почука — помисли си той — и какво да каже, за да му отворят вратата!“ Щракна електрически ключ и стълбището се обля в светлина. Християн откри, че се намира в хубава, типично буржоазна къща, спретната и с мраморна стълба — къща, която подхождаше за едри търговци и висши държавни чиновници.
След двадесетина секунди светлината угасна и те продължиха да се изкачват в тъмнина. Автоматът на Християн, който висеше на рамото му, се удряше от време на време в стената, издавайки силен металически звън.
— Тихо! — прошепна Бранд. — Бъди внимателен!
На следващата площадка той натисна електрическия бутон и лампите светнаха отново за още двадесет секунди, както ги бяха пригодили пестеливите французи.