На горния етаж Бранд почука предпазливо на вратата, която се отвори почти незабавно, сякаш хората вътре ги очакваха с нетърпение. Лампата на площадката освети хол, в който Християн видя жена в дълъг пеньоар. Тя се хвърли в прегръдките на Бранд и задъхана, през сълзи, проплака:
— Ето те най-после тука, о, cheri, ти си вече тука, тука…
Християн стоеше смутено до стената, хванал с ръка приклада на автомата си, за да не дрънка, и наблюдаваше прегърнатите. Двамата се бяха притиснали като съпруг и съпруга, не толкова със страст, колкото с някакво чувство на облекчение — простичко, делнично, трогателно и дълбоко интимно — и той реши, че не е никак уместно да присъства на такава сцена.
Най-после, смеейки се през сълзи, Симон се освободи от прегръдката я приглади назад дългата си права коса, без да изпуска ръката на Бранд, сякаш той бе призрак, който можеше всеки миг да изчезне.
— А сега — обърна се тя към госта си със своя мек приятен глас, който Християн не беше забравил, — сега да изпълним задълженията си на учтиви домакини.
— Ти помниш Дистл, нали? — попита я Бранд.
— Разбира се, разбира се! — Симон протегна сърдечно ръка на Християн. — Много се радвам, че ви виждам. Толкова често сме си спомняли за вас… Но влезте, влезте… Нима ще останете вън през цялата нощ?
Влязоха в апартамента и Симон завъртя ключа на вратата, който им осигуряваше спокойствие и безопасност. Бранд и Християн я последваха в дневната стая. До спуснатите завеси на прозореца стоеше жена в тегелиран пеньоар, чието лице оставаше вън от светлинния кръг на единствената лампа, която бе поставена на масата в съседство с кушетката.
— Оставете всичко тука. Трябва да се измиете. И сигурно умирате от глад — занарежда оживено Симон като грижлива съпруга. — Имаме вино, ще отворим една бутилка, за да отпразнуваме пристигането ви… Франсоаз, виж кой е пристигнал, не е ли чудесно?
„Франсоаз — спомни си Християн, — жената, която мразеше германците, разбира се!“ Той я огледа предпазливо, докато тя се приближаваше, за да поздрави Бранд.
— Много се радвам, че ви виждам — каза Франсоаз.
Сега тя изглеждаше дори по-хубава, отколкото я помнеше — висока, с вчесана нагоре кестенява коса, тънък изящен нос и волева уста.
— Добре дошли, подофицер Дистл — обърна се Франсоаз към Християн, като му стисна топло ръката.
— О — рече предпазливо Християн, — значи, си спомняте за мене?
— Естествено — отвърна Франсоаз, като го погледна втренчено. — Аз често съм си мислила за вас.
„Какво се крие зад тия зеленикави очи? — запита се тревожно Християн. — За какво ли се усмихва, за какво намеква, като ме уверява, че често е мислила за мен?“
— Франсоаз се премести тука миналия месец, cheri! — обясни Симон на Бранд. — Квартирата й беше реквизирана от вашата армия. — При тия думи тя направи мила гримаса на Бранд, който се засмя и я целуна. Симон оттегли неохотно ръце от раменете му. Християн забеляза сега, че е значително остаряла. Беше все още крехка и изящна, но около очите й личаха дребни бръчици, а кожата на лицето й изглеждаше отпусната и суха.
— Дълго ли смятате да останете тука? — попита Франсоаз.
— В момента нямаме нищо определено — рече Християн след кратко колебание, но думите му бяха прекъснати от Бранд, който се разсмя почти истерично, с чувство на явно облекчение.
— Християн, престани с тия глупости — рече той. — Да, ние смятаме да останем до края на войната.
При тия думи Симон се разплака отново и се отпусна на края на кушетката. Бранд се зае веднага да я утешава. Християн забеляза хладния, малко ироничен поглед, който Франсоаз хвърли към двойката, преди да се обърне деликатно и да се върне при прозореца.
— Хайде, вървете — изхлипа Симон. — Ставам просто смешна. Сама не зная защо плача. Да, ставам смешна. Съвсем като мама: тя плаче, когато е щастлива, плаче, когато е нещастна, плаче при слънчево време, плаче, когато завали. Вървете да се изкъпете. Когато се върнете, аз ще бъда пак предишната разумна женичка и ще ви поднеса най-хубавата вечеря в света. Вървете и не ме гледайте на какво приличам! Хайде!
Бранд се усмихна глупаво като блудния син, който се завръща у дома, и доби изражение, което никак не подхождаше на неговото слабо и изразително интелигентно лице, покрито сега с прах от дългия път от Нормандия дотук.
— Ела, Християн — рече той. — Да свалим от себе си тая мръсотия!
Двамата тръгнаха към банята. Християн забеляза, че Франсоаз дори не погледна след тях.