Християн погледна към Франсоаз. Сложила ръце под глава, тя лежеше съвсем неподвижно, загърната в синия си тегелиран пеньоар, потънала сред възглавничките, с очи отправени към тавана и полускрито в сянката лице. От време на време само тя лениво протягаше носа на атлазената си пантофка с нисък ток към края на кушетката и после отдръпваше крака си назад. В паметта на Християн изплува смътният спомен за друг подобен пеньоар — тъмночервения пеньоар, с който Гретхен Харденбург го бе посрещнала първия път пред вратата на просторния берлински апартамент. Какво ли правеше Гретхен сега? Оцелял ли бе апартаментът, жива ли беше самата тя? Съжителстваше ли още с оная сивокоса французойка?…
— Уморен войник — продума Франсоаз от удобното си гнездо на кушетката. — Много уморен войник е нашият лейтенант Бранд.
— Наистина е уморен — съгласи се предпазливо Християн.
— Сигурно е преживял доста тежки часове — добави тя, помръдвайки отново носа на пантофката си. — Последните седмици навярно са били много неприятни, нали?
— Да, много.
— Какво ще кажете за тия американци? — подхвърли Франсоаз с невинен израз и равнодушен тон. — Изглежда, разполагат с огромни и съвсем свежи сили, нали?
— Така е.
Франсоаз се раздвижи леко и стройното й дълго тяло се очерта още по-ясно под гънките на копринения пеньоар.
— Но вестниците тука пишат, че всичко се развива според предвидения план. Противникът бил спрян и се подготвял контраудар. — В ленивия й тон се долавяше явна насмешка. — Това изглежда много успокоително. Мосю Бранд би трябвало да ги чете по-често. — Франсоаз се засмя тихо и Християн си помисли, че ако говореха на друга тема, този смях би прозвучал особено чувствено и примамливо. — Мосю Бранд — продължи тя меко — не е на мнение, че американците могат да бъдат спрени и един контраудар би представлявал голяма изненада за него, нали?
— Така предполагам — отвърна Християн, започвайки да се ядосва, като същевременно се питаше: „Какво ли цели тая жена?“
— А самият вие какво мислите? — разсеяно попита тя, сякаш говореше на друг, който се намираше в топлата полутъмна стая.
— Може би споделям мнението на Бранд.
— Вие навярно също сте много уморен? — Франсоаз седна на кушетката и го погледна изпитателно. По устните й играеше искрена и съчувствена усмивка, но в полускритите й зад тежки клепки очи Християн сякаш долови лека насмешка… — Навярно и вие изпитвате желание да спите?
— Още не — отвърна Християн. Мисълта, че тая стройна, зеленоока и насмешлива жена може да го остави сам, му се стори изведнъж непоносима. — Бивал съм и много по-уморен.
— Ето един истински войник! — продума Франсоаз и се излегна отново. — Твърд, неуморим. Как може една армия да загуби война, щом все още има такива войници?
Християн я изгледа с омраза. Тя обърна сънливо глава на възглавничката, за да го вижда по-добре. В меката светлина на лампата обтегнатите дълги мускули под бледата кожа на шията й подчертаваха още повече изящните й линии. Той внезапно разбра, че трябва непременно да целуне тая матовобледа кожа там, където основата на врата се сливаше с началото на полуразголеното й рамо.
— Някога познавах един младеж като вас — рече Франсоаз този път без усмивка, като го гледаше в очите. — Само че беше французин. Силен. Издръжлив. Истински патриот. Признавам, много го харесвах — гърлено прошепна тя. — Загина в четиридесета година. Пак при отстъпление. А вие, вие смятате ли да умрете, подофицер?
— Не — отвърна Християн бавно. — Не смятам да умирам.
— Браво — промърмори Франсоаз с едва доловима усмивка на пълните си устни. — Най-добрият от добрите, както се изрази вашият приятел. Надеждата на нова Европа. Смятате ли, че вие действително сте надеждата на нова Европа, подофицер?
— Бранд беше пиян.
— Така ли? Възможно. И сте уверен, че не искате да спите?
— Уверен съм.
— Но вие наистина изглеждате много уморен.
— И все пак не желая да спя.
Франсоаз кимна леко.
— Човек, който винаги е на пост и не желае да спи. Човек, който предпочита да бодърства с цената на големи жертви, за да забавлява една самотна французойка, която не може нищо да стори, преди американците да влязат в Париж… — Франсоаз закри очи с опакото на ръцете си и широкият ръкав на пеньоара се свлече надолу, разкривайки изящните й китки и дългите й остри нокти. — Утре ще ви представим за ордена на „Почетния легион“, втора степен, за заслуги към френската нация.