— Стига — рече Християн, без да помръдне от стола си. — Престанете да се подигравате с мен.
— Не съм и помисляла подобно нещо — спокойно отвърна тя. — Кажете ми, подофицер, питам ви като военен, кога според вас американците ще стигнат в Париж?
— След две седмици. Може би след месец.
— О, значи, очакват ни интересни дни?
— Така е.
— Да ви кажа ли нещо, подофицер?
— Да?
— Често съм си спомняла за нашето малко забавление. Кога беше то: през четиридесета или четиридесет и първа?
— През четиридесета.
— Бях облечена в бял тоалет. А вие изглеждахте много красив. Висок, строен, с интелигентно лице, покорител на сърца. В блестящата си униформа приличахте на истински млад бог на модерната война. — При тия думи Франсоаз се засмя тихо.
— Ето че отново се подигравате с мене — рече Християн. — Не мислете, че това е особено приятно.
— Вие просто ме очаровахте. — Франсоаз направи жест, сякаш за да предотврати възраженията му. — Говоря ви откровено. Но аз се държах съвсем студено с вас, нали? — Тя отново се засмя при възкръсналия спомен. — Вие дори не можете да си представите колко ми е било трудно да се държа така студено. Аз не съм никак безразлична към младите привлекателни мъже. А вие бяхте толкова хубав, подофицер… — Нейният сънлив хипнотичен шепот звучеше като далечна феерична музика в полутъмната, с вкус наредена стая. — Толкова самоуверен със своите победи, толкова арогантен и красив! Трябваше да повикам на помощ всичките си сили, за да се овладея. Днес обаче не сте самоуверен, нали, подофицер?
— Имате право — сякаш насън отвърна Християн, обхванат от странното усещане, че се носи по някакви заоблени, благоуханни и необяснимо защо опасни вълни. — Съвсем не съм вече така самоуверен.
— Днес вие сте много уморен — тихо продължи жената. — Малко побелял. И накуцвате леко. През четиридесета година никога не бих повярвала, че можете изобщо да се уморите. Да загинете от славна смърт — да, пронизан от куршуми, но да се уморите — това ми се струваше съвсем невъзможно. Днес вие изглеждате съвсем друг, подофицер, съвсем друг. С това накуцване, с тая прошарена коса и това слабо лице трудно би могъл да каже някои, че сте хубав… Но знаете ли, подофицер, аз съм жена с твърде странни вкусове. Вашата униформа вече не блести, лицето ви е посърнало и у вас не е останало нищо от младия бог на модерната война. — В гласа й отново прозвуча лека насмешка. — За мен обаче тая вечер вие сте много по-привлекателен, подофицер, безкрайно по-привлекателен…
Франсоаз млъкна и нейният опияняващ като опиум глас замря, сякаш сподавен сред потъналите в сянка възглавнички.
Християн стана, пристъпи към кушетката и се втренчи в жената на нея. Тя го погледна с широко отворени очи и недвусмислена усмивка.
Той коленичи бързо и я целуна.
Християн лежеше неподвижно до нея в тъмното легло. Летният нощен ветрец полюшваше леко дръпнатите завеси на широко отворения прозорец. Бледата сребриста светлина на луната смекчаваше контурите на бюрото, тоалетната масичка и на столовете, по които бяха разхвърлени дрехите му.
За Християн нейните бурни, опитни и изтощителни прегръдки бяха нещо ново в неговия любовен живот; невъздържаната вълна от страст бе помела напълно всички спомени за отстъплението, за вонята от санитарния обоз, за трудните походи, за убития млад французин и омразния велосипед, за изтощителното бягство с откраднатия автомобил по задръстените шосета, чийто прах възпаляваше очите. Тук, на меките постели, залети от лунната светлина, войната бе престанала да съществува. Християн внезапно осъзна, че най-после — години след като бе попаднал за първи път във Франция — неговата отдавна забравена мечта да притежава хубава и опитна жена се е осъществила.
Жената, която мразеше германците… Той се обърна с усмивка към нея. Тя лежеше до него с разпръснати по възглавницата тъмни благоухания коси, докосвайки го леко от време на време с върха на пръстите си, и го наблюдаваше с очи, които в бледия здрач бяха добили отново своя загадъчен блясък.
— Както виждаш — продума Франсоаз и по лицето й се плъзна лека усмивка, — не си бил толкова уморен, нали?