Двамата се засмяха тихо. Той се привдигна и я целуна по гладката светла кожа, между шията и рамото, вдишвайки упоителното благоухание на топлото й тяло и косите й.
— Всъщност човек би могъл да намери утешение за всяко отстъпление — прошепна Франсоаз.
През отворения прозорец долитаха стъпките на войници, чиито подковани обуща трополяха тихо и ритмично по паважа; тук, в тая закътана стаичка, през разпилените ароматични коси на неговата любовница, този звук се струваше на Християн приятен и същевременно някак си съвсем безсмислен.
— Знаех, че ще бъде така още тогава, когато за първи път те видях — прошепна Франсоаз. — Знаех, че ще бъде нещо особено.
— Защо трябваше толкова да чакаш? — Християн повдигна леко глава и се загледа в светлото петно, което отразената в огледалото луна очертаваше на тавана. — Господи, като си помисля колко време загубихме! Защо не се реши на това още тогава?
— Не обичах да се любя с германци тогава — хладно отвърна Франсоаз. — Смятах, че не бива да се отстъпва на победителя всичко. Може да ми вярваш, а може и не — за мен това е съвсем безразлично, — но ти си първият германец, комуто позволявам да се докосне до мене.
— Вярвам ти — отвърна Християн, и той наистина й вярваше, защото каквито и да бяха нейните пороци, човек трудно можеше да я упрекне в неискреност.
— Не мисли, че ми беше леко — продума Франсоаз. — Аз не съм монахиня.
— Зная — рече Християн сериозно. — Готов съм да се подпиша под това.
Франсоаз не се засмя.
— Естествено ти не беше единственият — продължи тя. — Имаше толкова много чудесни млади мъже, такъв голям избор от приятни млади мъже… Но нито един… никой… Победителите не получиха абсолютно нищо… Нищо, до тая нощ…
Обхванат от някаква смътна тревога, Християн след кратко колебание попита:
— Защо сега… защо сега промени решението си?
— Сега е друго — засмя се Франсоаз със сънлив глас, в който се долавяте чисто женско лукаво задоволство. — Сега е съвсем друго. Ти не си вече победител, мили, ти си беглец… — Тя се обърна към него и го целуна. — Мисля, че е време да спим.
След тези думи Франсоаз се премести на своя край на леглото и се изтегна по гръб с целомъдрено протегнати до тялото ръце; завита с бялата покривка, под която се очертаваха стройните й форми, тя скоро заспа и в тихата стая се разнесе спокойното й равномерно дишане.
Християн не можа да заспи. Лежеше изтегнат неудобно, като вцепенен, заслушан в диханието на жената до себе си и загледан в светлото петно, което луната хвърляше на тавана. Откъм улицата отново долетя звукът от подкованите обуща на патрула, чиито стъпки постепенно замряха в тишината. Сега този звук не му се струваше вече отдалечен, приятен и безсмислен.
„Беглец!“ — спомни си Християн и в ушите му отново прозвуча тихият насмешлив глас. Той обърна леко глава и погледна Франсоаз. Стори му се, че дори насън в ъгълчетата на голямата й чувствена уста играе съвсем лека усмивка на тържество и превъзходство. Християн Дистл — вече беглец, а не победител — бе получил най-после достъп до леглото на тая парижанка! „Да, тези французи — мина му отново през ума — ще ни изиграят накрая! И което е най-лошото, те съзнават това!“ Обхванат от нарастващ гняв, Християн втренчи очи в продълговатото хубаво лице върху възглавницата. Да, тая жена го бе използвала и съблазнила, за да му докаже превъзходството си и да му се присмее. И Бранд, който спеше в съседната стая, капнал от умора и изпълнен с пиянски надежди — и той беше уловен в подобен капан с марка „произведен във Франция“.
Християн извита внезапна омраза към Бранд, задето бе влязъл с такава готовност в капана. Той си спомни всички, с които бе имал допир през войната и които сега бяха мъртви. Харденбург, Краус, Беер, безстрашният малък французин по пътя към Париж, момчето с велосипеда, селянина в подземието на кметството, изправен пред зиналия жълт ковчег, войниците от неговия взвод в Нормандия, безумно храбрия полугол американец, който стреляше от минирания мост в Италия… Нима беше справедливо мекушавците да оцелеят, когато храбреците измират? Бранд, със своята типична хитрост на цивилен човек, който в момента спеше сладко в меките копринени постели на Симон, представляваше най-отвратителната подигравка с всички тия храбреци. Много, прекалено много бяха наистина хората, които знаеха на коя врата да почукат и какво да кажат, когато им отворят! Силните бяха загинали, нима трябваше слабите да останат да благоденстват? Смъртта беше най-сигурното лекарство срещу благоденствието и така лесно можеше да се приложи! През тези четири години бяха загинали много по-добри приятели от Бранд. Защо трябваше Бранд да остане жив и да благоденства върху костите на Харденбург? Целите оправдаваха средствата, но нима целта на тая масова касапница бе гражданинът Бранд да прекара три-четири месеца в комфортните американски лагери за военнопленници и после да се върне при своята нежна французойка, за да рисува глупавите си безсмислени картини и години наред да се извинява пред победителя за делата на всички тези загинали храбреци, които самият той беше предал? Християн се бе сблъсквал със смъртта непрестанно още от началото на войната; нима сега, на края, от сантиментално приятелско чувство имаше право да пощади човека, който най-малко заслужава това? Нима през тези четири години на непрекъснати убийства не бе научил нещо ново?