Изведнъж Християн изпита непоносима тежест при мисълта, че Бранд хърка спокойно в съседната стая, че самият той лежи до тая красива жена, която го бе използвала така безжалостно за свое лично удоволствие… Измъкна се безшумно от леглото и се приближи до прозореца, отправяйки поглед към покривите на спящия град, към огрените от луната комини, към белеещите се криволичещи улички, съхранили в себе си историята на много векове, към реката, която блестеше под мостовете в далечината. Откъм тъмната улица до него долетя приглушеният звук от стъпките на патрула и той дори успя да забележи самите войници, когато се появиха на съседната пресечка. Петима мъже, които крачеха в нощта бавно и предпазливо по улиците на неприятелския град, петима приятели, така уязвими и трогателно патетични…
Християн се облече бързо и безшумно. Франсоаз се размърда и се протегна лениво към другия край на леглото, но не се събуди. Бялата й, подобна на змия ръка, се отпусна морно върху топлата празна постеля.
Хванал обущата си в ръка, Християн се приближи до вратата, отвори я безшумно и хвърли последен поглед назад към леглото. Преситена от ласки, Франсоаз лежеше в същата поза с протегната ръка, сякаш мамеше покорения любовник. Стори му се, че по устните й играе някаква нова усмивка на сластно задоволство и победно тържество.
Той се измъкна предпазливо навън и безшумно затвори вратата.
След петнадесетина минути Християн стоеше пред писалището на един есесовски полковник. Градът спеше, но службите на есесовците бодърстваха. Помещенията бяха ярко осветени, навсякъде сновяха непрекъснато хора, тракаха пишещи машини и телеписи; във всичко това имаше нещо от трескавата атмосфера в работата на фабрична нощна смяна, която довършва закъснели поръчки.
Полковникът зад бюрото изглеждаше съвсем бодър. Беше нисък на ръст и носеше очила с дебели рогови рамки, но с нищо не напомняше канцеларски плъх. Бледите му очи, увеличени от стъклата, гледаха посетителя внимателно и хладно, а устата му приличаше на тънка червена цепнатина. Държеше се като човек, готов всеки миг да нанесе удар.
— Отлично, подофицер — заяви полковникът. — Ще отидете с лейтенант фон Шлайн, за да покажете къщата и да потвърдите самоличността на дезертьора, както и на жените, които го укриват.
— Слушам, господин полковник — каза Християн.
— Вие имате право. Вашата войскова част вече не съществува — продължи безстрастно есесовецът. — Тя беше унищожена от противника преди пет дена. Вие сте проявили голяма храброст и находчивост, като сте се спасили… — Християн изпита леко смущение, защото не можеше да разбере дали полковникът говори сериозно, или с ирония. Да смущава другите, очевидно беше обичайната тактика на този човек, но може би в случая той беше съвсем искрен. — Ще наредя да ви върнат в Германия. Там ще получите кратка отпуска и после ще ви придадат към друга войскова част — добави есесовецът и очите му блеснаха зад дебелите очила. — В най-близко бъдеще, подофицер, ние ще имаме нужда от хора като вас на наша родна земя. Свободен сте. Хайл Хитлер!
Християн козирува и излезе от стаята с лейтенант фон Шлайн, който също носеше очила.
Двамата седнаха в малката кола, зад която следваше открит камион с войници.
— Какво ще стане с него? — обърна се той към лейтенанта.
— О! — прозя се есесовецът, като свали очилата си. — Утре ще го разстрелят. Всеки ден разстрелваме с десетки дезертьори, а сега, при отстъплението, работата ни още повече ще нарасне. — Той сложи отново очилата си и попита: — Тая ли е улицата?
— Тази — потвърди Християн. — Ето тука.