Малката кола спря пред познатата врата. Камионът също спря с шум и войниците наскачаха на земята.
— Не е нужно да се качвате с нас — рече фон Шлайн. — Присъствието ви би могло да усложни нещата. Кажете ми само на кой етаж и коя квартира и аз ще уредя всичко за минутка.
— Последния етаж, първата врата вдясно от стълбата — обясни Християн.
— Добре — заяви фон Шлайн. Есесовецът говореше с високомерен и пренебрежителен тон, сякаш искаше да покаже на целия свят, че армията далеч не оценява неговите големи способности. Той лениво махна на четиримата войници, които бяха дошли с камиона, приближи се до вратата и позвъня високо.
Застанал на бордюра и облакътен на колата, която го беше довела от есесовския щаб, Християн можеше да чува зловещото дрънкане на звънеца в помещението на портиерката, което се разнасяше навсякъде из заспалата къща. Фон Шлайн не вдигаше пръста си от бутона и непрекъснатият дразнещ звук ставаше сякаш все по-силен. Християн запали цигара и смукна дълбоко. „Ония горе ще го чуят — помисли си той. — Този фон Шлайн е истински глупак!“
Най-после вратата се открехна и Християн дочу раздразнения сънлив глас на портиерката. Фон Шлайн изкрещя бързо нещо на френски и вратата веднага се разтвори. Лейтенантът и войниците се вмъкнаха в къщата и вратата се затвори зад гърба им.
Християн закрачи бавно напред-назад край колата, продължавайки да пуши. Съмваше се и матовобисерна светлина, примесена с тайнствените синкави и сребристолилави тонове на отминаващата нощ, постепенно заливаше улиците и зданията на Париж. Утрото беше прекрасно, но събуждаше само озлобление у Християн. Скоро — може би още днес — той щеше да напусне Париж, за да не го види навярно никога вече в живота си. Обаче тази перспектива не го натъжи. Нека Париж си остане на французите, на тия гъвкави, измамни французи, които накрая винаги побеждаваха. Той беше вече ликвидирал с него. Онова, което бе взел за приказна поляна, се беше оказало тресавище. Привлекателната хубост на града бе всъщност умело поставена примамка, гибелна за човешката чест и достойнство. Измамливо нежен, той вливаше в душата на победителя неизлечима печал. Военните лекари се бяха оказали прави още в самото начало. Тези циници бяха раздали на всеки войник по три ампули салварзан — единственото оръжие, с което можеше да се победи Париж…
Вратата се разтвори с трясък и се появи Бранд в цивилно палто, наметнато над пижамата; от двете му страни имаше войник. Зад тях вървяха Франсоаз и Симон по пеньоари и пантофки. Симон ридаеше като дете, приглушено и спазматично, но Франсоаз наблюдаваше войниците със спокойна насмешка.
Християн се взря в Бранд, който му отвърна с поглед, изпълнен с мъка. Изтръгнат грубо от спокойния си и дълбок сън, той вървеше сега с тъпа безизразна физиономия. При вида на това прорязано с бръчки, изнежено и безволно лице Християн почувства, че в сърцето му се надига омраза. „Та тоя тип дори не прилича на германец!“ — изненадано помисли той.
— Да, това е човекът — рече Християн, като се обърна към фон Шлайн. — А ето и двете жени.
Войниците блъснаха Бранд в камиона и внимателно качиха Симон, която беше цялата обляна в сълзи и приличаше на беззащитно дете. Щом се намери в камиона, тя направи безпомощен жест към Бранд. Християн с презрение видя как бившият фотограф пое протегнатата й ръка и с трагичен вид я притисна до лицето си, без да се стеснява от своите другари, които искаше да изостави, като дезертира от армията.
Франсоаз отказа помощта на войниците. Изгледа Християн със суров напрегнат поглед, поклати в недоумение глава и сама се качи в камиона.
„Охо! — помисли си Християн, докато я наблюдаваше. — Ясно е, не все още не сме се предали. Даже и в последния миг искаме да отбележим известни победи…“
Камионът потегли. Християн се качи до фон Шлайн и малката кола последва арестантите по облените в светлолилава светлина улици на пробуждащия се Париж към есесовския щаб.
Глава тридесет и втора
Имаше нещо особено в този град. От прозорците не се развяваха знамена както в другите селища по целия път от Кутанс дотук. Нямаше и приветствени плакати, а двамата французи, на които Майкъл извика, изчезнаха в най-близката къща, щом като видяха джипа.
— Спри! — рече Майкъл и се обърна към Стелевато. — Тука има нещо съмнително.
Намираха се в покрайнините на града при кръстовището на два пътя, които се простираха неприветливи и пусти в сивото утро. Прозорците на каменните сгради бяха закрити с капаци и наоколо не се виждаше жива душа. След като пътуваха цял месец по задръстени с танкове, транспортьори, бензоцистерни, артилерия и пехота шосета и навсякъде ги посрещаха ликуващи тълпи празнично облечени французи, които размахваха скрити през дългата окупация знамена и пееха Марсилезата, царуващата в този град мъртва тишина им се струваше особено опасна и зловеща.