— Какво има, момчета? — попита Кийн от задното седалище. — Да не сме се качили на погрешен влак?
— Не знам — отвърна Майкъл, ядосан от думите на Кийн. Преди три дни Павоне му бе заповядал да вземе със себе си Кийн, който през цялото време се оплакваше намусено: войната се водела съвсем вяло, жената пишела писмо след писмо, че с парите, които получава, не можела да свърже двата края особено при тия постоянно нарастващи цени… Благодарение на Кийн цените на месото, маслото, хляба и детските обувки се бяха запечатали неизличимо в паметта на Майкъл. „Ако в деветстотин и седемдесета ме попитат колко е струвал кълцаният шницел през четирийсет и четвърта година — ядосано си мислеше той, — без колебание ще отговоря: шейсет и пет цента фунта!“
Майкъл извади картата и я разтвори на коленете си. Зад гърба му се разнесе леко щракане: Кийн бе свалил предпазителя на карабината си. „Каубой — помисли си Майкъл, докато разглеждаше картата, — безмозъчен, кръвожаден каубой…“
Стелевато седеше отпуснат до него с бутната на тила каска и пушеше.
— Знаеш ли какво ми се иска сега? — рече той. — Бутилка вино и една французойка.
Стелевато беше или много млад, или много храбър, или пък много неопитен, за да почувства опасността, която се таеше в това есенно утро, или да обърне внимание на необичайния притаен вид на къщите пред тях.
— Да, това е мястото — продума Майкъл. — Но в него има нещо, което не ми харесва.
Преди четири дни Павоне го бе изпратил в щаба на 12-а армейска група с поща с най-различни доклади за състоянието на комуналното стопанство и продоволственото положение в дванадесетина града, които бяха обследвали, както и за изобличителните показания на местни жители срещу някои длъжностни лица. След изпълнение на задачата си Майкъл трябваше да се яви обратно в щаба на пехотната дивизия, но когато се върна, в оперативния отдел му съобщиха, че Павоне заминал предишния ден и наредил да уведомят Майкъл, че ще го чака на следващата сутрин именно в тоя град. До десет часа в града трябваше да пристигне една оперативна група от бронетанкови и моторизирани войски, с които щеше да дойде и самият Павоне.
Сега беше единадесет часът, но освен малката табела с надпис на английски: „Водоснабдителен пункт“ нищо не показваше, че след 1919 година в селището са идвали американски войски.
— Да вървим, момчета — обади се Кийн. — Какво чакаме още? Време е да разгледам Париж.
— Париж е още далече — отвърна Майкъл, докато прибираше картата и се мъчеше да разбере какво означава това отсъствие на хора по улиците.
— Тая сутрин чух по Би Би Си — продължи Кийн, — че германците в Париж поискали примирие.
— Може, но не са го поискали от мене — отвърна Майкъл, съжалявайки, че Павоне не се намира при тях, за да поеме цялата отговорност. Последните три дена се бяха оказали истинско удоволствие за него — да се разхожда така из празнуваща Франция, господар на самия себе си, без никой да го командва. Тая сутрин обаче обстановката не изглеждаше никак празнична и той изпитваше неприятното чувство, че ако до петнадесетина минути не вземе правилно решение, до обед всички ще бъдат мъртви.
— По дяволите, да вървим — реши той накрая и сбута Стелевато.
— Нека видим какво става на водоснабдителния пункт.
Стелевато потегли бавно, сви в една странична уличка и насочи джипа към моста над някаква рекичка, която се сребрееше пред тях. Там откриха друг надпис, край който имаше огромна брезентова цистерна с помпена апаратура. В първия миг Майкъл помисли, че на водоснабдителния пункт — както и в целия град — няма жива душа, но скоро забеляза някаква каска, която се подаваше от замаскиран с клони окоп.
— Чухме ви отдалече — неочаквано се обади глас изпод каската. Човекът, който говореше, беше почти младеж, с бледо лице и уморени уплашени очи. След миг се появи още един войник и се приближи до джипа.
— Какво става тука? — попита Майкъл.
— Би трябвало вие да ми кажете това — отвърна първият французин.